4 ноември 2017 г.

„Сол при солта“ от Рута Сепетис

Резултат с изображение за сол при солтаРута Сепетис бе един нов и непознат за мен автор, докато наскоро не се докоснах до един неин роман, събрал голяма доза популярност в последните няколко месеца. А именно „Сол при солта“. Заглавие, което първоначално ме спечели с корицата и сюжета си, а по-късно и със самият начин, по който Сепетис е предала историята на героите.
Истината е, че имах наистина високи очаквания спрямо „Сол при солта“, които освен, че бяха оправдани, то бяха и надминати. Засягащ реални събития, романът успя да предизвика отдавна неизпитвани в мен чувства. Такива, които изпитах преди няколко години, когато се докоснах до романът на Маркъс Зюсак „Крадецът на книги“. Произведенията и на Зюсак, и на Сепетис не са от най-леките и изпълнени откъм бързо развиващо се действие, но са от онези, които въпреки това, заслужават да се прочетат. Защото и двата романа ни показват света такъв, какъвто е бил преди – изпълнен с жестокост и борба за оцеляване. „Сол при солта“ е роман, пропит от ужаса на войната и страха, породен от нея. Това е роман, който представя реални събития и това е, което го прави толкова ужасяващ, защото четейки за тези герои, знаеш, че в действителност това е сполетяло всички онези хора, станали жертва на миналото. Въпреки обаче бавното развитие на действието, авторката успява по един пленителен начин да въведе четящият в романа си така, че „Сол при солта“ да не напусне мислите ни дълго време, след като сме затворили и последната страница.
Това, което отличава заглавието от останалите на пазара не е само идеята, а и начинът, по който Рута избира да предаде историята на всеки един от нас. Макар и с риск това да не допадне на много от читателите, историята предадена в първо лице, от четирима различни герои, успя да ме докосне по начин, който може би нямаше да ме накара да изпитам същите чувства, ако случващото се бе предадено в различен от избрания от авторката стил.

Книгата ни пренася в далечната 1945 година, когато много съдби биват променени, а жестокостта не намалява дори и за миг. Всеки, искащ да се спаси от войната, се отправя към пристанището в Готенхафен. Не всеки обаче достига до него, а някои дори губят живота си, макар и успели да бъдат едни от тези, качили се на корабите. „Вилхелм Густлоф“ е корабът, който първоначално служи като спасение на много от хората, но в последствие се превръща в причината за смъртта на по-голямата част от пасажерите. Макар и да не бях добре запозната с този период от историята, то всички знаем, макар не и от първа ръка, че животът по време на война е труден и изпълнен с постоянни препятствия и място за щастлив завършек трудно би се намерило. „Сол при солта“ визуализира точно това и успява да предаде целият страх и мъка, цялата болка по един детайлен начин така, че дори ние, които сме далеч от този период, бихме могли да усетим.
Рута Сепетис представя пред очите ни роман, който разкрива една ужасяваща част от миналото, неизвестна за повечето от нас. Поне до този момент. Защото макар и „Сол при солта“ да разкрива разрушението настъпило заедно с Втората световна война, то погледнато през очите на осиротелите деца положението може да ни се стори дори още по-страховито отколкто предполагаме.

Ключова роля в един роман винаги играят и неговите герои. Тук те са едни от най-добре изградените и колоритни, на които съм попадала. Различни по националност, всеки един от тях крие миналото си, но и се бори да оцелее, без значение какво ще им коства това. С развитието на действието получаваме възможността да научим повече за всеки един от тях, за миналото им и това, което ги е довело до „Вилхелм Густлоф“.
Йоана е първият герой, с който се срещаме. Също като всички останали, тя желае да се измъкне от лапите на войната и да открие близките си, като всъщност е представена като един силен женски образ, готов да помага на ранените, но в последствие пред нас се открива и нейната друга, по-ранима, страна.
Флориан бе представен като мистериозен, като постепенно неговото минало също излизаше наяве. Макар и в начало да се държеше настрана от останалите, то с времето това също се променя.
Емилия бе също една от жертвите на войната. Като полякиня нейният живот бе в постоянна опасност, а съдбата ѝ никога не бе сигурна. Твърде млада, на нея ѝ се е наложило да порасне твърде рано също както на всички останали. Но животът ѝ бе далеч една идея по-сложен.
Поета на обувките и малкото безпризорно момченце винаги стопляха душата ми на фона на студената война, а Алфед бе образът в „Сол при солта“, който до самият край така и не успях да харесам. 

Колоритни герои, тежки съдби и много разрушения са част от това, което е романа на Сепетис. Пропит от белезите на войната, „Сол при солта“ би се харесал на всеки, желаещ нещо различно. Защото това е роман, който разказва една не толкова позната част от историята; част, която трябва да бъде чута от всеки.
Това е роман, който остава в паметта на читателя дълго време след като и последната страница бива затворена; роман, до който всеки един трябва да се докосне. Поне веднъж.
„Вашата дъщеря, твоята сестра. Тя е сол при солта.“

28 октомври 2017 г.

„Краят на дните“ от Сюзън Ий


Ревю на първа, втора книга.
В началото на годината прочетох „Ангелско нашествие“ и продължението ѝ - „Ангелски свят“, които ме оставиха с наистина добро впечатление, макар и да изпитвах известни колебания при самото започване на трилогията, дължащо се на многото позитивни ревюта и високи оценки, спрямо книгите на Ий. Оказа се обаче, че „Пенрин и краят на дните“ е една от трилогиите, които заслужават тези позитивни коментари, защото вече цели три книги по-късно, Сюзън Ий продължава да ме държи в тази клопка, в която ме уловиха романите ѝ няколко месеца по-рано.
„Краят на дните“ е от онези заглавия, които чакаш с нетърпение поради две причини – освен за да разбереш как продължава историята на героите към които вече си се привързал неимоверно, то така и за да разбереш през какви чувства ще те накара да преминеш този път авторът. Финалната книга от трилогията е това, което очаквахме читателите от самото начало – изпълнена откъм още повече загуби и битки за оцеляване, „Краят на дните“ изправя лице в лице две раси, от които зависи бъдещето на планетата такова, каквото дори ние днес го познаваме.
Сюзън Ий освен, че от самото начало успя да пречупи през своя поглед познатият ни стереотип за ангелите, то тя успя да съчетае тази своя версия с реалният свят, нещо, което ни позволи да се потопим максимално в историята и да се поставим на мястото на героите. Друг фактор, който ни позволява в детайли да проследим събитията, е начинът, по който авторката продължава случващото се от момента, в който е приключил предходният роман. „Краят на дните“ ни представя онази финална битка, от която зависи всичко, а заедно с това, романът на Ий е пропит от напрежение, любов, сълзи и смърт. Авторката успява по един увлекателен начин да разкаже една история, да те потопи до толкова в нея, че да прелистваш неусетно страница след страница, искащ още и още.
Романът, заедно и с предшестващите го останали два, ме накара да чувствам – от любов до забавление и тъга. Макар и да започнах с известни предразсъдъци „Ангелско нашествие“, сега никак не съжалявам за това си решение. Защото това е една трилогия, която ни представя нещо различно, открояващо се от останалите четива и творба, която макар и да изглежда сякаш няма какво да предложи – то това не е така. Предоставено по един доста ненатоварващ и достъпен начин, „Краят на дните“ от Сюзън Ий е като глътка свеж въздух на фона на тежките фентъзи романи.

Авторката успя да спечели вниманието ми не само с идеята си и начинът, по който е развита тя, но и с изградените персонажи, които макар и да имат черти, характерни за други познати ни герои от жанра, то притежават и нещо, което да ги отличава от останалите.
Пенрин Йънг е един от онези женски образи, които сме свикнали да виждаме и в останалите фентъзи заглавия – жертвоготовна и готова на всичко за тези, които обича. Но за разлика от останалите, Йънг далеч не поема по този опасен път с цел да спаси всички, а единствено и само семейството си. Постепенно обаче проследяваме как това се променя и тя продължава да бъде все така смела и борбена, но и готова да се жертва не само за Пейдж и майка им, а и за всички останали, попаднали в този жесток свят, където всеки се бори за оцеляването си. За тези три книги Пенрин израстна, допускаше грешки, но и се учеше от тях, а заедно с нестихващият ѝ сарказъм, Йънг винаги успяваше да разведри ситуацията, колкото и напечена да бе тя.
Рафи е другият герой, който изиграваше ключова роля в сюжета. Макар и да не присъстваше особено в „Ангелски свят“, то тук неговата роля е от съществена важност за развитието на историята. Като представител на своята раса, той бе красив и дързък, но също както останалите претърпя своята промяна и израстна като образ.
Отношенията между Пенрин и Рафаил са един от елементите в трилогията, които обичам – макар всичко да започна от една неочаквана и неприятна среща, то през тези три книги и двамата промениха освен част от себе си, то и отношенията помежду си. 
source: pinterest
Макар Йънг и Рафи да играят важна роля в хода на действието, не само тях срещаме в продължението на „Ангелски свят“. Близнаците Ди-Дум обикнах още повече ако това е възможно, като и двамата са готови на всичко за общата кауза, но и са винаги насреща, когато нямаш настроение, което и двамата са способни да оправят, благодарение на закачливите си коментари и номера. Освен тях Пейдж заедно със своите скакалци, майката на двете момичета и всички останали от Съпротивата са от значимост за развитието на историята. Макар трилогията първоначално да ни представи хората като разединени, то тук вече всички те са обединени с една обща цел – да преживеят този Ангелски апокалипсис.

„Краят на дните“ ни показва за пореден път жестокостта настъпила с Ангелското нашествие, но зад всички тези разрушения и смърт, има и доза хумор и дори романтика, макар и представена по един малко по-нестандартен начин. Изпълнена откъм напрежение, финалната книга успява да даде на всеки един от нас онова, за което се надяваме от „Ангелско нашествие“. 
„Пенрин и краят на дните“ е една трилогия, която улови ли вниманието ти в самото начало – то няма как да не го задържи и до последният момент и макар и с преобладаващите фентъзи елементи, книгите успяват по един реалистичен начин да разкажат своята история, а това, което ни остава от тук нататък на всички нас, докоснали се и харесали света, изграден от авторката, е да си припомняме с усмивка за приключения на Пенрин и Рафи и как света бе нападнат от ангели, където не всички успяха да оцелеят.
„В Ангелския свят нито един избор не е лесен.“

15 октомври 2017 г.

„Може ли да се срещнем отново?“ от Алисън Морган

Резултат с изображение за може ли да се срещнем отновоПонякога един читател се нуждае от промяна и от нещо ненатоварващо и приятно, дори леко предвидимо. „Може ли да се срещнем отново?“ ни предоставя точно това, но гарантирано с голямо удоволствие. Това е роман, който макар и да не е много по-различен от останалите в жанра, печели вниманието на четящият заедно с приятният начин по който бива предадена историята на Бри Какстън, с множеството поуки, които тя вади от своето преживяване по пътя към издаването на своята собствената книга и с малките препятствия, които съпътстват тази ѝ дейност.
„Може ли да се срещнем отново?“ е роман, който освен че съдържа една лека и развлекателна история, е и роман, който ни учи на това какви могат да бъдат последиците от една лъжа. Но и ни показва, че невинаги всичко е толкова безнадеждно, каквото го виждаме ние; показва, че винаги има лъч надежда за едно по-добро бъдеще. Романът на Алисън Морган ме накара да се смея и усмихвам, откъсна ме от ежедневието ми и го направи една идея по-красиво. Защото в крайна сметка „Може ли да се срещнем отново?“ се оказа повече от това, което очаквах и ме остави изненадана.
Алисън Морган е от онези автори, които успяват да предадат по един красив начин вече познатата ни идея като нещо малко по различно, пречупено през тяхната гледна точка. Авторката ни въвежда в една приятна атмосфера, изпълнена с доза романтика и смях, което прави четенето на „Може ли да се срещнем отново?“ далеч по-забавно, а увлекателният стил на Морган, който се долавя дори и в превода, те принуждава да отгръщаш страница след страница, искайки още от историята на Бри.

Изненадана останах не само от това, колкото ми хареса романът, но и от самото изграждане на героите. Всеки един от тях притежаваше тези черти, които да го направят достатъчно реален до нас – читателите, което винаги ни позволява да опознаем персонажите по-добре и да се свържем повече с тях, дори и да се припознаем в някои. Пълнокръвни и с живот, изпълнен откъм проблеми, които могат да сполетят всеки един от нас в настоящето, героите на Морган ме накараха да премина през няколко различни етапа, но и да остана доволна от този факт.
Бри Какстън би докоснала всеки един читател малко или много, може би не с характера си, но поне с това, че всъщност е авторка на роман, имащ възможността да стане един от първите топ двадесет на Ню Йорк Таймс. Какстън ме спечели обаче не само с това. Бри освен, че бе показана в светлината на добра сватовница, тя бе представена и като млада жена, изпълнена с решимост и борбеност, готова на всичко за да постигне целите си, но и да помогне на тези, които обича. Болката, сполетяла я твърде рано, само е направила Бри по-силна и независима, постепенно превръщайки я в това, което е днес.
Никсън Вос е от онези мъже, които няма как да не приковат вниманието ти върху себе си. Макар и в началото той да бе показан като студен и суров, постепенно опознаваме и другата му, по-топла, страна, която просто не позволява да не го обикнеш.
Макар и двамата в първите няколко глави да бяха отдалечени един от друг, то това, през което се налага да преминат и Бри и Никсън, ги сближава. Любовната история е предадена по един изключително сладък, но не прекалено, начин, а отношенията им са развити постепенно, което позволява да проследим промяната в чувствата им по-отблизо. 
Шон бе един друг, важен за развитието на историята, герой. За сметка на Ник, той в началото бе въведен като изключително мил и влюбен в Бри, като постепенно Морган ни показва промяната в поведението му, породено от съмненията, които изпитва за връзката си с Какстън. Именно те и породеното от тях решение, са това, което променя живота на главната героиня и я принуждава да поеме по пътя, съпроводен от лъжи, но и далеч повече щастие, отколкото тя първоначално предполага, че ще получи.
Андрю, който обикнах мигновено, бе този герой от „Може ли да се срещнем отново?“, който винаги ме караше да се усмихвам. Служеше като глътка свеж въздух на фона на проблемите, с които на Бри се налагаше често да се справя, но освен това винаги бе насреща за нея и я подкрепяше в трудните ѝ моменти както би сторил един истински най-добър приятел, какъвто всъщност и бе той.
Това са само една малка част от героите, които срещаме; други такива, които имат и важна роля в развитието на действието са Джо, бабата на Бри, която е на път да изгуби дома си; Ранди – агентката на Какстън, която макар и да изглежда по-студена, крие своята топла душа както и Кандейси, която макар и да е само един репортер, успява да покаже на света Бри Какстън такава, каквато е в действителност – без маски и лъжи.

„Може ли да се срещнем отново?“ надмина очакванията ми, караше ме да се усмихвам, но най-важното – накара ме да се влюбя. Защото макар и идеята да не се открояваше достатъчно на фона на останалите подобни в жанра, романът успя да прикове вниманието ми и да го задържи до краят, който, макар и предвидим, ме направи искрено щастлива.
Книгата на Алисън Морган е подходяща за всеки, искащ да се откъсне от проблемите в ежедневието си, но най-вече е подходяща за тези, искащи да получат още малко любов в живота си. Морган е създала творба, която има да предложи по нещо на всеки един от нас, а единственото, което остава след затварянето на последната страница е, че далеч не съжалявам, че ѝ дадох шанс и че „Може ли да се срещнем отново?“ ме направи една идея по-щастлива отпреди.
„Осъзнавам, че ние двамата нямаме дълга история, нито споделено минало. Не ни свързва познатото удобство.
Тялото, умът, душата му – целият той – са нови и загадъчни. Непознати.
Ала това вече не ме плаши.
Вече не копнея за сигурността на познатото.
Не тъгувам за миналото.
Аз се отпускам, забравила всички задръжки, изгубена в целувката на Никсън.
Време е да сътворим нова история.“

1 октомври 2017 г.

5 причини да прочетете „Слънцето също е звезда“ от Никола Юн

Резултат с изображение за слънцето също е звезда
Никола Юн е един от авторите, които бързо ме спечелиха на своя страна още с дебютните си книги. Също както харесах безрезервно „Всичко, всичко“, то така и „Слънцето също е звезда“ бързо прикова вниманието ми от началото до самият край. Дебютният роман на Юн успя да предизвика бурни чувства в мен, а заедно с това се привързах и бързо към изградените герои. Това се случи и с вторият роман на авторката, който ми хареса не по-малко от предходният. „Слънцето също е звезда“ е роман, който предлага на читателя повече отколкото може той да предполага. А ето и моите топ пет причини, поради които си заслужава да отделите време за прочита на това заглавие.
5) Лекият начин по който е предадена историята.
Самото действие се случва в рамките на едни 24 часа, но това далеч не го прави да изглежда прибързано. Юн е успяла по един приятен и не натоварващ начин да предаде историята на Наташа и Дейниъл като същевременно тя да звучи максимално реалистична, а кратките глави пък спомагат за по-бързото прелистване на самият роман.
4) Добре изградените и различните един от друг герои.
Също както във „Всичко, всичко“, то така и в „Слънцето също е звезда“ Никола е изградила едни много интересни и открояващи се персонажи. Докато Наташа е реалистка, то Дейниъл е мечтател, като всеки един от тях има своите си проблеми – дали състоящи се в депортирането в непозната за теб вече страна или в съвсем различна посока като да следваш пътя, определен от родителите ти вместо този, по който желаеш ти самият да поемеш. Наташа и Дейниъл са представени като две пълни противоположности както откъм корените си, то така и откъм начина си на мислене. Не на празно е казано обаче, че противоположностите се привличат. А в романа на Юн имаме точно това – двама напълно различни герои, чиито съдби сблъскат ли се – всичко може да се промени.
3) Преплитане на повече от една история в романа.
Това е едно от нещата, за което не подозирах и което успя да ме изненада. Паралелно с историята на Наташа и Дейниъл, авторката развива и тази на родителите им, както и тази на адвокат Фицджералд и охранителката Айрийн. Благодарение на това успяваме да проследим случващото се в живота както на главните герои, то така и в този на останалите, които макар и непряко, изиграват своята роля в живота на Наташа и Дейниъл.
2) Засягат се теми, касаещи съвременното общество.
В последно време все по-често в романите се залага на въпроси, свързани със съвременния свят. Заедно с всичко останало, Никола Юн отново е засегнала в свой роман важни теми и проблеми, които е възможно да срещнем в нашият живот.  Проблеми свързани с това по кой път да поемеш - избраният от теб или някого другиго, както и темата свързана с дискриминацията, на която може би не ние самите, но останалите да стават обект.
1) Начинът на писане.
Никола Юн е един от онези автори, които само с няколко думи и вече са пленили ума, сърцето и вниманието на четящият.  Авторката описва точно, кратко и ясно случващото се в романа, но същевременно историята бива предадена по един магичен начин, а благодарение на това ти се иска да продължиш с прочита, като затваряйки последната страница осъзнаваш, че вече е настъпил краят, а единственото което ти остава след това е с усмивка да си припомняш за приключението на Наташа и Дейниъл.

14 септември 2017 г.

„Стъклен принц“ от Ерин Уот

Резултат с изображение за стъклен принцРевю на първа книга.
„Парцалена принцеса“ ни въведе плавно в света на Ела Харпър и семейство Роял, способни да унищожат всичко, стига да пожелаят. Двете авторки, известни под общия псевдоним Ерин Уот, преплетоха успешно съдбите на героите, които макар и израснали в различните касти на обществото, си приличат повече отколкото изглежда на пръв поглед. Първата книга от поредицата предизвика все смесени чувства у мен, но заедно с това успя да задържи вниманието ми за да продължа с прочита на останалите книги, макар и с не толкова високи очаквания спрямо тях. „Стъклен принц“ обаче се оказа далеч едно по-добро продължение от това, което очаквах; продължение, което не бе изпълнено с много обрати, но за сметка на това – напълно неочаквани; продължение, което е все така наситено от страст, любов и изнудвания, притежаващо все пак онзи лек начин на разказване, познат ни още от предшественицата на този роман. И докато „Парцалена принцеса“ тепърва ни въвеждаше в този свят, където парите определят какъв си, то „Стъклен принц“ ни дава отговори на някои въпроси, възникнали в следствие на прочита на първата книга. 
Бързото вникване в историята, както и лекият начин по който е предадена тя, позволява на читателят да прелети през страниците, но и да вникне в света на героите така, че да се отдалечи от собствените си проблеми за кратко.

Вторият роман от поредицата за семейство Роял продължава от онзи момент, в който приключи първият. Благодарение на това, получаваме възможността да проследим детайлно как изчезването на Ела се отразява не само върху отделните герои, но и върху взаимоотношенията между братята Роял и в колко важна част от живота им се е превърнало това седемнадесет годишно момиче. Друг фактор, който ни позволява да се доближим повече до един от главните герои е и това, че част от книгата е от негова гледна точка – по този начин се докосваме и до мислите му и вътрешната му болка, иначе невидима зад маската, която е способна да я скрие. Имаме глави и от гледната точка на Ела, което позволява на четящият да проследи как ѝ се отразява живота покрай момчетата, но най-вече какво става в мислите ѝ, след краят на първият роман.
В „Стъклен принц“ освен любовната история, продължава да присъства и драмата – важен елемент от тази поредица. За сметка на първата част, тук тя бе поднесена по един доста по незабележим начин, макар и да не беше по-малко от преди, а романът на Ерин Уот все така поглъща вниманието, карайки те да прелистваш страница след страница.

Героите са това, към което в „Парцалена принцеса“ изпитвах често смесени чувства. Един от тези образи, бе този на Ела Харпър. Тя бързо ме спечели с инстинкта си за оцеляване и упоритостта си, но често наивността ѝ след запознанството с Роял, както и замъгленото ѝ съзнание, ме изкарваха извън кожата ми. В продължението тя е наранена от постъпката на Рийд и готова на всичко за да не позволи това да се повтори. Тази доверчивост, която виждахме преди вече не съществува и въпреки разбитото си сърце обаче, Ела продължаваше да отстоява себе си и да не се интересува от мнението на околните относно миналото ѝ и това, което е правила в него.
Рийд Роял, преди представян в светлината на „лошото момче“, тук е готов на всичко за да поправи грешката си и да върне момичето си, каквото и да му коства това. Тук виждаме една по-ранима версия на Рийд, както и последствията от напусналата го Ела. Макар в „Парцалена принцеса“ миналото му да не е съвсем ясно – то това започва постепенно да се разкрива тук на читателя, позволявайки му да разбере какви са причините за част от действията му. Първоначално груб и дори жесток, в продължението на първата част започва да се долавя каква промяна изиграва Ела Харпър в живота на Рийд Роял и че зад тази му маска на безчувственост се крие една друга по-добра негова версия. Връзката между двамата главни герои, отначало изтощителна, вече далеч не е такава, а с всяка следваща страница се долавя все повече колко силни стават чувствата им един към друг.
Истън, този, който бързо се превърна в мой любимец, ми стана дори още по-симпатичен. Той бе този, който внасяше лъч светлина, вътрешно обаче изпълнен с болка с единственият му начин да се справя с нея, криещ се в, познатите за читатели, му пороци. Останалите от семейство Роял – по-големият син на семейството – Гидиън е един от най-загадъчните персонажи, като за близнаците Сойер и Себастиан също все още не е разкрито много, но въпреки това бързо може да спечелят сърцето на читателят.
source: tumblr
Валери, най-близката приятелка на Ела, ме спечели още от момента, в който застана до главната героиня без да я упреква заради миналото ѝ. Вал продължаваше да бъде все така великодушна, но и защитнически настроена към Ел, а силното приятелство, което се изгради между момичетата за краткият период от време, е едно от любимите ми неща в романите на Ерин Уот.
Брук, която срещахме по-рядко от „Парцалена принцеса“, продължаваше да играе все така важна роля в сюжета, макар и не пряко, а чрез действията си. Тя е един от онези образи, при които макар и да не харесваш, не изпитваш пълна антипатия.

„Стъклен принц“ е роман, който макар и в началото да върви бавно и не особено вълнуващо, би допаднал на онези, харесали „Парцалена принцеса“. И макар да получихме отговорите на някои въпроси, то с този край, обещаващ едно добро продължение, се повдигнаха още въпросителни, чиито отговори тепърва предстои да научим.
„... - лъжа аз. Толкова ме бива в това. Става ти като втора природа, когато криеш истината всеки час на всеки ден.“

6 септември 2017 г.

„Летни дни и летни нощи“ от Стефъни Пъркинс и колектив

Резултат с изображение за летни дни и летни нощиСтефъни Пъркинс е един от любимите ми автори и един от онези, към които бих посегнала ако ми се чете нещо леко и приятно. Тя бързо успя да привлече вниманието ми с трилогията си, а по-късно, когато разбрах за съществуването на тези два сборника под нейна редакция, обединяващи поотделно истории за летния и зимен сезон, веднага ми се искаше да проследя и различните разкази, които те съдържат. В „Летни дни и летни нощи“ се докосваме до 12 истории от все толкова автори – някои познати, а други не чак толкова, истории примесени с доза романтика, хумор и дори леки фентъзи елементи. Не всеки разказ е възможно да се хареса – в това се крие опасността относно сборниците, но има няколко истории, които е напълно възможно да те докоснат истински и да обикнеш без да подозираш.

1. „Глава, люспи, език, опашка“ от Лий Бардуго – 3/5
Лий Бардуго е от онези автори, до които искам да се докосна, но така и не го постигам. Въвеждащият ѝ разказ подсили желанието ми да прочета отделната ѝ трилогия, като самата история тук бе леко и интересно поднесена, поставяща едно добро начало, въпреки че очаквах малко повече и това повлия върху оценката ми, но за сметка на това нямаше как да игнорирам стилът на авторката, който бе един от онези, които се отличаваха в сборника. 

2. „Краят на любовта“ от Нина Лакор – 3.5/5
Нина Лакор бе един от първите непознати за мен автори, до които имах досег. Това бе разказ, който освен романтика, засягаше и важни теми от съвременното общество. И това бе една от причините да го харесам, като втората бе, че историята беше и LGBTQ+. „Краят на любовта“ може и да не се превърна в един от любимите ми разкази, но далеч е и от онези, които така и не ме докоснаха.

3. „Последната съпротива в „Синегор“ от Либа Брей – 4/5
Либа Брей е позната още и с двата си романа – „Кралици на красотата“ и „Ясновидците“, които все още не съм прочела, въпреки нестихващият ми интерес към второто заглавие. Ако до този момент обаче бях изпитвала някакво съмнение, макар и леко, относно „Ясновидците“, то определено след този разказ това не е така и се убедих, че трябва да дам шанс възможно най-скоро на книгата. „Последната съпротива в „Синегор“ е една история, която освен, че съдържа типичната за сборника романтика, успешно преплита образувалите се комични ситуации заедно с леките паранормални елементи.

4. „Нездрави условия“ от Франческа Лия Блок – 1/5
За първи път се докосвам до творчеството на Франческа Лия Блок и не останах особено очарована. Макар и да бях далеч от нагласата, че всеки един от разказите ще ми хареса, не очаквах, че може да остана толкова разочарована от някой от тях. Това, което ми хареса в „Нездрави условия“ бе единствено идеята, но не и начина, по който е представена тя.

5. „След деветдесет минути завийте на север“ от Стефъни Пъркинс – 4.5/5
Това бе един от първите разкази, до които нямах търпение да стигна. Творчеството на Пъркинс винаги може да ме отнесе в една приятна и ненатоварваща атмосфера, като това се случи и тук. Любовта на героите далеч не бе възникнала спонтанно, а самият разказ освен изключително сладък, бе успял да се превърне и в реалистичен, което винаги е в полза на читателя, позволяваща му да се докосне още повече до персонажите.

6. „Сувенири“ от Тим Федерле – 1.5/5
Знаех едно нещо за тази история – и това бе, че не проследяваме началото на една връзка, а нейният край. В началото ми бе допаднало това, но в последствие се оказа, че това бе вторият разказ, който не успя да предизвика нищо у мен и към който останах безразлична.

7. „Инерция“ от Вероника Рот – 4.5/5
Започнах разказа настроена положително и с високи очаквания. Когато преди два месеца прочетох „Смъртни белези“ останах приятно изненадата от Рот и се надявах, че историята ѝ в сборника няма да ме разочарова. „Инерция“ освен, че ми допадна, то той оправда и очакванията ми, а Вероника Рот за втори пореден път ме заинтригува и може би ако разказът бъде превърнат в цялостен роман – то бих го прочела с удоволствие.

8. „Любовта е последното прибежище“ от Джон Сковрон – 4.4/5
След този разказ ми се иска да прочета още нещо от самият му автор, защото определено тази история е една от тези, които ми харесаха. Колкото и сладка да бе, това не я превръщаше в натрапчива и всъщност бе представена по един доста приятен и ненатоварващ начин. Изпълнена откъм хумор и любов, тя успя да ми хареса повече от очакваното.

9. „Късмет и довиждане“ от Бранди Колбърт – 3.5/5
Човек би предположил, че става ли дума за романтика – всички сериозни теми не биха били включени в разказите. Този на Колбърт обаче засяга както любовната история на героите, то така и миналото, свързано със загубата на близък за тях човек. „Късмет и довиждане" успя да привлече вниманието ми със своите герои и това, което те са преживели, в следствие превърнало ги в това, което виждаме през цялото време. 

10. „Чисто нова атракция“ от Касандра Клеър – 3/5
Касандра Клеър е един от любимите ми автори, благодарение на който попаднах в света на книгите. Историите, които тя създава, колкото и познати да ни се струват, винаги успяват да разкрият нещо ново пред нас – читателите. Макар „Чисто нова атракция“ да не ми допадна колкото очакваното, той не ме и разочарова. В разказът на Клеър откриваме онези познати елементи, характерни за стилът ѝ и световете, които е изградила, което позволява на читателите на романите ѝ да се докоснат до творчеството ѝ, очаквайки поредният ѝ роман.

11. „Хиляда начина, по които всичко може да се обърка“ от Дженифър Е. Смит – 4.4/5
Дженифър Е. Смит е един от познатите ми автори в този сборник, благодарение на романа ѝ „Теория за любовта от пръв поглед“, който прочетох преди две години. Този разказ, също както и книгата ѝ, успя да привлече вниманието ми, положителна роля изигра и лекият начин, по който е поднесена идеята. „Хиляда начина, по които всичко може да се обърка“ бе една от тези истории в сборника, които успяха бързо да си проправят път към сърцето ми и да предизвикат все положителни емоции.

12. „Картата на мъничките съвършени неща“ от Лев Гросман- 2/5
Очаквах краят на „Летни дни и летни нощи“ да приключи с един също толкова добър разказ, с какъвто и започна. Истината е, че харесах „Картата на мъничките съвършени неща“, но не толкова, колкото се надявах. Идеята обаче, поднесена ни от Гросман, бе пълна откъм потенциал и също както при разказа на Вероника Рот – бих прочела романа, ако историята бъде разгърната в такъв.

„Летни дни и летни нощи“ ни представя живота на различните герои по различен начин, всеки един от тях имащ проблеми, с които му се налага да се справя. Но освен това ни показва в различна светлина и любовта, понякога носеща ни щастие, а понякога и болка. Сборника под редакцията на Стефани Пъркинс е подходящ за онези, които желаят да усетят онази сладост и щастие, които „Летни дни и летни нощи“ съдържа и за онези от вас, които се нуждаят от доза романтика.

29 август 2017 г.

„Империя на бури“ от Сара Дж. Маас

Резултат с изображение за империя на бури
Ревю на първавторатрета, четвърта  книга.
Като част от книжното общество попадам на няколко типа книги – такива, които успяват да погълнат вниманието ми, но не изцяло; както и на такива, които дълго време след техния прочит, все още се улавям, че мисля по тях. Поредицата „Стъкленият трон“ е една от малкото, които спадат към втората категория. Сара Дж. Маас не само ни въвежда в един увлекателно изграден свят, тя ни предоставя възможността да преминем през куп приключения заедно с героите, но заедно с това и да се страхуваме за живота им. „Империя на бури“ е една от онези книги, които заедно със своите щастливи мигове, носят и много болка. Между страници обаче се долавя и нещо друго, нещо, което с всяка следваща книга от поредицата става все по-забележимо, а именно лъч надежда. Надеждата за един по-добър свят от сега.

За първи път се запознах с творчеството на авторката преди две години, когато още със започването на първата книга от поредицата, бързо се привързах както към света, то така и към героите на Маас. От тогава любовта ми към поредицата не е стихнала и за миг, а „Империя на бури“ е поредната част, разказваща ни за живота на Елин и нейната свита, която държа вниманието ми погълнато до последната страница, оставяйки ме да искам още веднага след нейният прочит.
Гарантира ни се едно повече от добро продължение на „Кралица на сенките“, което надмина и без това високите ми очаквания, и отново ни потапя в свят на приключения, опасности, магия и приятелство, свят, в който нищо вече не е безопасно. Това е една от онези книги, които са способни да държат четящият в примката си дори и след своя край, но същевременно е и от онези, които бързо могат да разбият сърцето ни. Както предшествениците на „Империя на бури“, то така и този роман е изпълнен откъм епични битки и нестихващо действие, както и откъм непредвидими обрати.
„Империя на бури“ е това, за което първите няколко книги ни подготвят. И докато в „Стъкления трон“ тепърва навлизахме в света и се запознавахме с героите, то тук още по-ясно се забелязва промяната, настъпила във всеки един от образите. 
През тези пет книги имаше неочаквани обрати, голяма част от които помогнаха на героите да бъдат това, което ги видяхме в краят на „Империя на бури“. За цели четири книги човек би казал, че героите вече са достигнали пълният си потенциал, Това обаче не важи относно тази поредица, защото определено има какво още да видим от тези обичани герои.
Израстване обаче има не само откъм персонажите, но и откъм стилът на Сара. Той продължава да бъде все така увлекателен, но заедно с това се задълбочава повече отпреди в самата история, като с това наяве излизат дългоочаквани отговори, които може да се окажат не това, което очакваме.

Една от най-ярко отразяващите се промени настъпи в Елин още дори в предходната книга, където тя тепърва беше представена като кралица и законна наследница на Терасен. Тук тя изцяло бе се превърнала в кралицата, за която преди беше едва догатнато. Смела, борбена и саможертвена са едва една малка част от качествата, които Елин притежава. На пръв поглед коравосърдечна, тя би се пожертвала в името на приятелите си, народа си. И неведнъж ставаме свидетели на това. Кралицата на Терасен загуби много, но откри и приятелство и любов в лицето на околните.
Принц Роуан е един и от най-любимите ми герои в тази поредица, който още с появата си в „Огнената наследница“ прикова интереса ми. С тъмното си минало и суровото си държание към околните, ми се искаше с всяка страница да разбера по още нещо за него. Постепенно той се откри към хората, в последствие станали му приятели и семейство, а нестихващата му любов и подкрепа към Елин само подсилиха и без това топлите чувства, които изпитвах към него.
Връзката между него и кралицата му ми се стори дори още по-силна в тази част, а това бе едно от нещата, които четях с удоволствие. Защото макар и в началото да не бях сигурна относно това дали искам да бъдат заедно, сега те са една от любимите ми двойки в романите от поредицата на Маас.
Манон бе един друг образ, който предизвика любопитството в мен. Когато тепърва се запознавахме с нея не смятах, че ще се превърне в един от героите, чиито глави очаквам с желание. Книга по-късно, тя се оказа един от най-интересните за мен персонажи, за които четях с интерес и един от героите, за които исках да разбера още повече. На пръв поглед жестока, Манон далеч не ни показва само безчувственото си отношение и въпреки това тя си остава готова на всичко за да защити Тринадесетте си, без значение от последствията.
Друг персонаж, който претърпя развитие бе Дориан. Събитията, сполетели го в „Кралица на сенките“ оказаха своя тласък към това да се превърне в този, който е в „Империя на бури“. Далеч по-смел и все по-малко уязвим, той вече не изпитваше онзи страх към магията, течаща в него. Постепенно започна да я приема като част от себе си и с това помагаше не само на себе си, но и на приятелите си в онези моменти, когато опасността бе вкопчила нокти в тях.
Голяма доза вълнение в очакването на романа се оказаха и отношенията между крочанката и Дориан, за които нямах търпение да прочета. Още с първата си среща те приковаха вниманието ми, карайки ме да искам все повече моменти помежду им.
source: pinterest
Лизандра – един не по-малко вълнуващ герой от останалите. Дарбата ѝ ми се стори интересна още от момента, в който разбрахме каква е, а трудното ѝ минало ме накара да изпитам гордост от това в която се е превърнала, въпреки причинената ѝ болка, гордост, че въпреки всичко е намерила сили да се изправи на крака.
Едион продължава да бъде все така загрижен за Елин и приятелите си и да има доверие на своята кралица. Именно годините, прекарани на бойното поле са успели да го направят мъжа, който е днес, но той също както останалите има проблеми, засягащи живота му, които трябва да изясни веднъж завинаги.
Това е една от многото двойки, за които искам да прочета в романа на Сара. Силната любов помежду им се долавя във всеки един техен общ момент, като преди да се съберат обаче, и двамата имат демони, с които им се налага да се справят.
Заедно с тях, важна част в романа заемат и други две лица, който бързо обикнах не толкова поотделно, колкото заедно, като едно цяло. Елида е поредната жертва в случващото се, но определено няма да е и последната. Задача ѝ да открие Селена и Елин, първоначално за нея две напълно различни жени, бе съпътствана от трудности, които въпреки проявената ѝ сила, на два пъти щяха да отнемат живота ѝ. Това, което ми хареса в нея бе, че макар проблемното ѝ минало да я преследваше, Елида не се отказваше и бе готова да се бори до сетният си дъх.
Този, който я съпътваше през по-голямата част от нейната задача бе Лоркан – елфът, който предизвика голяма доза проблеми в предшественицата на „Империя на бури“. Той бе един от образите, който претърпя промяна в тези 760 страници и този, който помагаше на Елида както да постигне целите си, то така и този, който често ѝ помагаше в бедите, в които двамата изпадаха заедно.
„Империя на бури“ не е от онези книги, които се подхващат като леко четиво. Макар и историята да бъде предадена по един не натоварващ начин, светът, който Сара Дж. Маас е изградила заслужава да му се наслаждаваме бавно. Това е един свят на война, кръвопролития, загуби и болка, но и на откраднати целувки и мигове на щастие. Това е продължението на една поредица, която ни запознава с много и различни герои, но и продължение, което си заслужава всяка една от отделените му секунди.
„Светът ще бъде спасен и съграден наново именно от мечтателите.”

12 август 2017 г.

„Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената“ от Бенджамин Алире Саенц

„Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената“ разказва история, която е обичана от много от читателите. С новината за издаването ѝ и на български, книгата предизвика голям шум сред книжното общество у нас, което по-късно, заедно с позитивните мнения, ме подтикна да се докосна до изграденият от Бенджамин Алире Саенц, свят. Нещо, за което никак не съжалявам.
Книгата ни представя историята на Ари и Данте, две момчета, които на пръв поглед са различни, но поели по пътя към себеоткриването. Една история за израстването, приятелството и любовта, история, която показва, че открояването от останалите не е по-малко лошо. Авторът успява да включи важни теми засягащи съвременното общество, но въпреки този факт, успява и да предаде случващото се на героите по един лек и приятен начин, въвлича читателят в света на Ари и Данте така, че ние самите да се почувстваме като част от него, а красивият начин по който бива разказано случващото само все повече и повече поглъща вниманието на четящият, каращо го да отгръща страница след страница.

„Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената“ ни връща назад във времето, преди близо 30 години, и ни показва един малко по-различен свят, където общоприетото е по-различно от това в наши дни. Това е роман, който крие в себе си далеч повече от това, което един човек може да предположи, съдейки по анотацията му; нещо, което може да откриеш измежду страниците на романа само ако си склонен да му дадеш шанс.
Макар и да не са засегнати фентъзи елементи, то в романът на Саенц се долавят частички магия, струящи от всяка страница. Освен една изключително действителна история, разказана по не натоварващ начин, ние ставаме свидетели на едно силно и дълготрайно приятелство, струящата любов на двете момчета едно към друго, но и на силната родителска обич. Колкото и отдавна да ни се струва този период обаче, 1987 година е все така близка, а заедно с това и историята на двете момчета, която бива съпътствана от предразсъдъци, съществуващи все така и днес. Бенджамин Алире Саенц преплита всичко това и изгражда няколко напълно реалистични образа, позволявайки на всеки читател да се преоткрие в някого – дали вече открил своя път или някой, който тепърва му предстои да го стори.

Героите в книгата са представени като двама нормални тинейджъра с типичните за тях проблеми - това е едно от нещата, които обичам. Те не са идеализирани, дори напротив, а така шансът да се докоснем до тях, е още по-голям. Аристотел е мексиканец, който е измъчван от тайните за миналото на семейството си. Но също така той е умен и грижовен, смел и готов на всичко за близките си. От друга страна имаме и Данте – момчето, което обича да рисува и чете поезия; това момче, което бързо би те накарало да се усмихнеш и да погледнеш по един различен начин на света. Момче, което би помогнала на всеки, стига да можеше. Добрината, която Данте притежаваше като герой ме накара бързо да се привържа към него. Двамата, на пръв поглед противоположности, се оказват това, от което другият се нуждае и се допълват по начин, по който те и не предполагат. Постепенно виждаме как Ари и Данте откриват своят път и израстват – превръщат се в това, което са.
Важна част в романа на автора изиграха и родителите на двете момчета – нещо, което също ми допадна, предвид факта, че семействата на героите рядко взимат участие в книгите. Както тези на Арисотел, то така и тези на Данте, бяха показани като подкрепящи, готови на всичко за синовете си и тяхното щастие, без значение как би изглеждало това отстрани. Колкото и различни обаче са двете момчета, то толкова различни са и самите семейни обстановки, в които те са израснали – и да, двамата са били обичани, но докато семейство Кинтана нямат тайни помежду си, то това не важи за семейството на Аристотел, където тайните играят ключова роля дори и в израстването на главният герой от семейство Мендоса.
source
Действието не едно от най-бързо развиващите се, но е от онези книги, които бързо успяват да уловят читателят в клопката си и да поддържат интереса му до самият край. Това е роман, който ни кара да се замислим над миналото, но и над настоящето. Роман, който ще предизвика купища от емоции като гняв, тъга, щастие и дори сълзи, но е и роман, след чийто край ще останете удовлетворени, искащи още и още. „Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената“ не е от онези четива, където сме погълнати от свят на приключения и загадки. Тук става дума за живота такъв, какъвто всички го познаваме, живот, често изпълнен с трудности, но и щастливи мигове, откриеш ли правилните хора. Бенджамин Алире Саенц е създал една история, способна да докосне всеки читател, отделил от времето си за нея. Това е историята на Аристотел и Данте, поели по пътя да опознаят себе си, историята за всеки един от нас, който се нуждае от това. 
„Сигурно е страхотно да си въздухът. Можех да бъда едновременно нещо и нищо. Необходим и в същото време невидим. Всички щяха да се нуждаят от мен и никой нямаше да ме вижда.”

5 август 2017 г.

„Четирите цвята на магията“ от В. Е. Шуаб

Резултат с изображение за 4те цвята на магиятаИма няколко типа книги – такива, които и да искаш, не са това, на което си се надявал; такива, които макар да започват постепенно, с времето приковават вниманието на читателя; има и такива обаче, които още чрез първото изречение улавят интереса. „Четирите цвята на магията“ е именно от последния вид. Това е роман, изпълнен с магия и приключения, роман с една нетипична идея, разказана по един увлекателен начин и всепоглъщащ стил на писане, благодарение на който все пак историята е предадена леко и приятно, карайки те неохотно да прелистваш страниците та да разбереш още малко за премеждията на героите.
Не са много авторите, които така бързо успяват да уловят читателя от самото начало, но и плавно да го въведат в събитията. В. Е. Шуаб обаче е една от тях. Освен красивият и ненатоварващ начин, по който е разказана историята, читателят постепенно бива запознат с идеята на заглавието, а в самият роман се преплитат не един, а цели четири отделни свята, всеки по-различен и открояващ се с нещо от останалите три. Потапяме се в една атмосфера, където всеизвестният Лондон е представен в четири различни светлини, като чрез дарбата на Кел да пътуваме между тези светове, ние получаваме възможността да изградим представа за всеки един от тях. И докато Черният Лондон бе погълнат от магията, причинила изчезването му, то Червеният бе това, което нито Белият, със своите крал и кралица, нито Сивият, с отсъствието на магията, са.

„Четирите цвята на магията“ освен така добре изградените Лондони, има също така интересни и внимателно изградени персонажи. Всеки един от тях притежава своите типични черти, които го открояват на фона на другите и това ги прави запомнящи се. Остроумни, загадъчни, забавни, мъдри и понякога дори твърдоглави, те не се спират пред нищо за да постигнат това, което искат.
Кел, един от малкото оцелели антари, освен, че се откроява със своето палто, е един особено интересен образ, притежаващ почти всички качества изброени преди миг. С мистериозно минало, но готов на всичко за тези, които обича, той бе успял да запази онази част от себе си, която би се унищожила ако не притежаваше този силен дух. Без значение дали става дума за кралското семейство или за членовете на другите Лондони, той бе готов да се пожертва неведнъж. И макар тук постепенно да ни бе разкрита част от него, то има неща за магьосника, които тепърва ще излизат наяве
Образът на Делайла Бард е от онези в книгите, които не остават незабелязани. Готова за приключения, без значение дали това няма да доведе дори и до смъртта ѝ, тя често се забърква в беди, но и винаги излиза успешно от тях. Със саркастичните си коментари, борбения си дух и дори упоритостта си, тя бързо се превърна в един от любимите ми образи, за които съм чела и за които нямам търпение да науча повече. Изпълнена с жизненост, Лайла е същевременно и от онези герои, които биха рискували себе си за останалите, а това, което видяхме от нея в тази книга е само малка част, която авторката ни разкри и тепърва ни предстои да опознаваме джебчийката от Сивия Лондон.
Макар израснали с различни разбирания и в съвсем различни светове, той в Червения Лондон, свят на магия и щастие, а тя в Сивия Лондон, място без магия и изпълнено с мъка, то те двамата се оказаха парченцето, което липсва на другия. В. Е. Шуаб изгради връзката им постепенно, тя самата не беше перфектна, но точно това я направи такава, каквато е в края на книгата. Двамата, на пръв поглед различни, си приличат повече отколкото изглежда.
source
В самият свят антарите бяха двама – Кел и Холанд, но това бе единственото нещо, по което си приличаха. Докато Кел бе израснал покрай любящото кралско семейство и те го смятаха за свой син, то Холанд далеч не бе това за близнаците Дейн, управляващи Белият Лондон. В ръцете им той бе само една играчка и макар поведението на Холанд понякога да предизвикваше противоречиви чувства в мен, успях да разбера причините за повечето му постъпки.
И докато в повечето книги, до които съм имала досег злодеят е бил един, то тук те са двама. Атос и Астрид са едни от най-добре изградените антигерои, за които съм чела и които въпреки целите си, успях да харесам. Изпълнени с жажда за власт и безпощадност, близнаците Дейн бяха готови на всичко за да изпълнят намеренията си. Образите на краля и кралицата на Червеният Лондон също оказаха роля в случващото се, и макар те да бяха изпълнени със загриженост не само към Кел, но и към цялото кралство, този образ, който плени интереса ми, се оказа този на сина им – Рай. Забавен, умен, макар и невладеещ магия, той освен, че приемаше младият антари за свой роден брат, принцът бе готов на всичко за народа си и неготово щастие. 

„Четирите цвята на магията“ е едно обещаващо начало на една изпълнена с вълшебства история, криеща повече в себе си, отколкото човек може да предположи. Това е книга, струваща си всяка една минута, книга, която ще ни запознае с много нови герои, ще ни потопи в няколко различни свята и ще предизвика най-различни чувства у четящият, но е книга, която бързо те улавя в капана си и не те пуска до края, а единственото, което ти се иска след това е да узнаеш как продължава историята от тук нататък. Това е роман, който в тези близо 400 страници разгръща една нова и непозната идея с куп премеждия и много магия, но и остава след себе си въпроси, чиито отговори тепърва ще бъдат издавани.
„Някои крадат, за да останат живи, други крадат, за да се чувстват живи. Съвсем просто е.“

31 юли 2017 г.

Booktube-a-thon Wrap up || 2017

source
За втора поредна година взимам участие в Booktube-a-thon и макар през 2016 да постигнах добър резултат, изпълнявайки 5/7 категории, не очаквах да надмина това си постижение. За моя изненада, година по-късно, мога да заявя спокойно, че приключих четатона с дори още по-голям успех, завършвайки всички седем категории, макар и с леки промени откъм подбраните първоначално заглавия.

Макар и да изпълних всички условия от маратона дори няколко часа преди неговият край, то първият ден не започна особено продуктивно. Четивото, с което дадох старт на Booktube-a-thon-а бе „Медната ръкавица“ от Холи Блек и Касандра Клеър, избрано за категорията, изискваща прочит на книга за ден. Не бях напълно сигурно дали няма да съжалявам за избраната книга, понеже първата част от поредицата определено не е сред любимите ми четива, нито пък дори дали ще успея в рамките на ден да приключа романа и останах приятно изненада от това, че успях с прочита му, макар и да не започнах „Медната ръкавица“ в сутрешните часове. Приятно изненадана останах и от самият роман – определено не се нареди сред любимите ми заглавия, но ми допадна повече, отколкото очаквах. Продължавах да имам проблеми със стила на предаването на историята, което е и причината за по-ниска оценка, може би книгата би ми допаднала повече ако бях по-малка, освен това бавното навлизане отново в света на Магистериума също изигра своята роля, но въпреки това налице продължаваше да бъде и факта колко добър екип всъщност са Холи Блек и Касандра Клеър.
На следващият ден прочетох и „Този път, за да ме чуеш“ от Ралица Генчева, отговаряща на категорията за прочит на книга навън. Разбрах за самата авторка преди година и от тогава тази ѝ стихосбирка бе в списъка ми за прочит. Преди известно време се запознах и с другите ѝ две стихосбирки – „На едно сърце разстояние “ и „Има ли по-рано от сега?“. Някои от стиховете в „Този път, за да ме чуеш“ успяха да ме докоснат и с удоволствие бих ги препрочитала от време на време.
„Четирите цвята на магията“ от В.Е.Шуаб, която избрах за условието относно нашумяла книга,бе едно от най-добрите ми попадения не само за маратона, а като цяло за изминалите досега месеци от годината. Имах високи очаквания спрямо романа, надявах се, че след шумът, който предизвика няма да остана разочарована. Всъщност книгата предизвика неочаквани в мен чувства, потопи ме в една нова обстановка, част от която са четири отделни и съвсем различни, един от друг, свята. С оригиналната си идея, предадена по един приятен и лек начин, „Четирите цвята на магията“ надмина и без това високите ми представи, оставяйки ме с нетърпение да очаквам продължението. Пълно ревю може да откриете тук.
Заедно с предходното заглавие, голям шум сред българското книжно общество предизвика и издаването на „Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената“ от Бенджамин Алире Саенц – книга, която избрах за категорията относно четиво за герой, който е много различен от теб. Желанието да прочета този роман се засили още повече щом разбрах новината за издаването му и на нашият пазар и макар да не го започнах веднага след това – останах истински очарована от историята, както и от начина, по който автора я е предал. Подробно мнение за заглавието – тук.
Продължих в четатона с „Бронзовият ключ“ от Холи Блек и Касандра Клеър, която с времето замести „Веровещица“ от Сюзън Денард в категорията за книга с човек на корицата. Романа на Блек и Клеър е третата част от поредицата за „Магистериум“ и бе това, което очаквах от първите две книги. „Бронзовият ключ“ предизвика тези чувства, които очаквах в предшествениците ѝ, и освен това бе изпълнена с немалко напрежение, оставяйки ме далеч по-развълнувана за продължението.
Не съм голяма почитателка на Вероника Рот, но особен интерес в мен предизвика новият ѝ роман – „Смъртни белези“, който отговаря на условието за книга, купена заради корица. Макар и да навлязах малко по-трудно в света, то бързо привикнах към него, а заедно с това и дори го обикнах – нещо, което определено не очаквах. „Смъртни белези“ ме пренесе в един свят на тайни, интриги и конспирации, карайки ме с нетърпение да очаквам продължението, което обещава да бъде дори още по-епично от сега. Пълно ревю – тук.
Истината обаче е, че не очаквах да стигна до последната, седма, категория, която е относно прочит на седем книги. Поради тази причина не се бях замисляла особено върху това условие, а се спрях случайно на едно от заглавията, които имам желанието да отметна като прочетени. Така вместо „Търсенето на тигъра“ от Колийн Хоук обаче, се спрях на „Хари Потър и Прокълнатото дете“ от Дж. К. Роулинг, Джон Тифани и Джак Торн. Нямах високи очаквания, предвид отзивите за тази книжка, определено имаше няколко момента от нея, които наистина ме изненадаха – и то не особено приятно – но въпреки това ми възвърна онези спомени и чувствата, които изпитвах по времето, когато тепърва се докосвах до света на Хари.

В тази една седмица, в която хора от цял свят се посветиха на това, което обичат, аз се докоснах до светове, които са оставили или тепърва оставиха своя отпечатък в съзнанието ми. Това бе една седмица изпълнена с много приключения, магия и наслада, чувства, които бих изпитала дори и да не бях изпълнила повечето от условията. Дано всеки един от вас, избрал да се включи в Booktube-a-thon-а, е постигнал желаното и изпитал удоволствие от всяка прочетена книга.

24 юли 2017 г.

Booktube-a-thon TBR || 2017

source

В книжното общество има най-различни маратони, благодарение на които успяваме малко или много да намалим купчинката си за четене на нови или дори отдавна отлагани книги. За втора поредна година се организира и БКМ, в който, в сравнение с миналата година, не успях да взема участие, но за сметка на това в последната седмица на юли ще се проведе и Booktube-a-thon – доста известно, и дори чакано,
събитие. Организирано от Ариел Бисет, то се провежда всяка година и освен с цел да прочетем седем книги за седем дни, то в периода, през който се развива, всички се обединяваме да правим това, което обичаме, без значение дали водим блог или youtube канал. 
Тази година, Booktube-a-thon-а ще се провежда от 24 до 30 юли, като повече информация може да откриете в официалния канал на маратона тук. А ето ги и моите избори за всяка една от категориите:

1. Прочети книга с човек на корицата.
За тази категория си избрах „Веровещица“ от Сюзън Денард. Имам голямо желание да прочета тази книга още от момента, в който разбрах, че ще се издава и на родния ни език и едва ли ще има по-подходящ момент от сега.

2. Прочети нашумяла книга.
Една от най-нашумелите книги на български пазар в последно време бе „Четирите цвята на магията“ от В.Е.Шуаб. Имам сравнително високи очаквани за романа на авторката и се надявам да не остана разочарована.

3. Прочети книга за един ден.
За това условие изборът ми бе „Медната ръкавица“ от Холи Блек и Касандра Клеър. Разчитам на това, че колкото по-големи са героите в книгите, то толкова по-добре ще бъде разказана историята, понеже начинът по който бе описано случващото се в първата част, макар и приятен, бе по-детски, а това, може би, бе основната причина да не ми хареса толкова много романа на Блек и Клеър.

4. Прочети книга за герой, който е много различен от теб.
Смятам че „Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената“ от Бенджамин Алире Саенц е подходящ роман за тази категория, а желанието ми да прочета книгата е все по-голмо от преди.

5. Прочети цяла книга навън.
Лесно се разконцентрирам и четенето навън може да се окаже нелека задача и поради това тук си избрах „Този път, за да ме чуеш“ от Ралица Генчева. Прочела съм останалите ѝ две стихосбирки, които ми допаднаха и някои от тях истинки ме докоснаха. Надявам се това да стане и с дебютната ѝ книга.

6. Прочети книга, която си купил заради корицата.
Често се случва така че корицата да ме заплени още дори преди да съм прочела за какво става на въпрос в самата книга. „Смъртни белези“ от Вероника Рот е един от тези случаи. Не съм голяма почитателка на трилогията „Дивергенти“ и филмите по нея, нито на самата авторка, но се надявам с този ѝ роман да открия онова, което е пленило толкова читатели из цял свят.

7. Прочети седем книги.
От всички категории в един четатон, най-голям е изборът точно за този вид условие. Преди известно време прочетох „Проклятието на тигъра“ от Колийн Хоук, а краят ѝ определено ме остави заинтересована от това, което тепърва предстои в следващата част от история. Поради тази причина, ако успея да стигна до тук, то ще започна „Търсенето на тигъра“.

Вглеждайки се в книгите, които избрах, страниците не са малко. Може би няма да успея да изпълня всички условия, но пък и това е възможно, макар и малко. Може би ще има промени в списъка в последствие, но е възможно да останат същите заглавия. Ще видим след като настъпи и последният ден на юли, а заедно с това и обобщението за прочетеното през следващата една седмица.

1 юли 2017 г.

„Истории от Академията за ловци на сенки“ от Касандра Клеър

Резултат с изображение за истории от академията за ловци на сенкиКасандра Клеър е един от онези автори, които с всяка своя следваща книга, надграждат световете, до които се докосваме. Заедно с приятният ѝ и лековат начин по който предава историята – книгите ѝ се четат бързо, като поглъщат цялото внимание на четящият от началото до края, а историите за нефилими и долноземци, колкото и познати да ни се струват, винаги има нещо ново, което да ни предложат. Така е и с „Истории от Академията за ловци на сенки“ – сборник с разкази, благодарение на който имаме възможността да се срещнем с герои от далечното минало като Теса, Джем и Уил, но и с герои като Ема, Джулиан и Марк. Преплитат се неразказани, до този момент, истории, които биха се харесали на почитателите на Клеър, искащи отново да се докоснат до нейното творчество.

1. „Добре дошли в Академията за ловци на сенки“
Сборника започва по един добър начин, като така гарантира още по-заинтригуващо вниманието, развитие. Саймън е един доста добре познат образ за всички – мундан, превърнат във вампир, но жертвайки се за близките си – отново бе човек, но с отнети спомени.
В този първи разказ той не е представен в ролята на героя, в която го възприемат всички. Вместо това е обикновен 18-годишен, решил да влезе в Академията и да се обучи за ловец на сенки и така да достигне Извисяването – шансът му да възвърне спомените за човека, който всички твърдят, че е бил. Макар и с основно лице Саймън, появяват се още и Изабел, Клеъри, Джейс и Магнус, но и друг магьосник, който опознаваме по-добре в последствие – Катарина Лос.

2. „Изгубеният Херондейл“
Това е разказ, който макар и малко, би задоволил любопитството на всеки, искащ да научи повече за рода Херондейл и един от роднините на Джейс – Тобаяс. История, която не всеки истински познава.

3. „Демонът от Уайтчапъл“
Това, което наистина обикнах в този разказ, бе появата на обичното трио – Теса, Уил и Джем. Освен тях се срещаме и с Гейбриъл и Сесили, други познати образи от „Адски устройства“. Тук всички те са изправени пред ново приключение, а в допълнение към това – в разказа има предостатъчно забавни моменти между Джейс и Саймън, които да разведрят обстановката.

4. „Нищо освен сенки“
Това е разказ, който бързо се превърна в един от любимите ми. В него срещаме образи като Джеймс Херондейл и Матю Феърчайлд и проследяваме зараждащото се приятелство между тях. Показват ни се приликите и разликите между двете момчета с техните родители и по този начин проследяваме колко различни, но и еднакви могат да бъдат сина на Теса и Уил и този на Шарлот и Хенри в сравнение с родителите си.

5. „Злото, което обичаме“
И докато третият разказ бе от гледната точка на Теса, то този тук е от тази на Робърт Лайтууд – бащата на Изабел и Алек. Робърт е един от онези герои, които дори и да искаш да харесаш, не можеш. В „Злото, което обичаме“, той разказва за един определен период от своя живот – този, когато е бил член на Кръга и неотлъчно е бил до Валънтайн, подкрепяйки го. В разказа Робърт не е единственият Лайтууд, с когото се срещаме. 

6. „На рицари, царе душите“
Клейва е известен с жестокостта си към нефилимите и долноземците, не веднъж сме ставали свидетели на решенията, които взимат и как тези решения са способни да унищожат нечий живот. В този разказ се убеждаваме още повече в това, виждайки как са постъпили с Хелън Блекторн, полуфея, чиято задача е да покаже пред учениците на Академията, че феите са същества, на които не трябва да им се има доверие. Това е урока, който всички ученици трябва да си извадят като поука след разказаната от Хелън история за баща ѝ и времето прекарано от него в царството на феите. Освен това, чрез този разказ, се обяснява и причината относно поведението на чичото на Джулс в „Лейди полунощ“.

7. „Горчив език“
Разказа освен, че ни среща с Хелън на сватбеният ѝ ден, където получаваме възможността да видим и останалите от рода Блекторн, то той ни среща и с техният по-голям брат – Марк, преди да бъде освободен и да се завърне при братята и сестрите си. Освен тях поява има и Изи, а срещите между нея и Саймън ме направиха дори още по-щастлива. 

8. „Огнено изпитание“
Тук проследяваме едно събитие, особено важно за ловците на сенки. Парабатайската церемония е добре позната на всеки читател на творчеството на Клеър, но е събитие, което не знаем как в действителност протича и такова, на което не сме присъствали досега в романите на авторката. Благодарение на сборника това се случва и проследяваме не коя да е церемония, а тази на Ема и Джулиан от „Лейди полунощ“. В тази история изиграват важна роля както Саймън, то така и Клеъри, на които им се налага да преминат през изпитание, определящо живота им занапред.

9. „За безкрайна нощ“
В сборника имаше няколко разказа, които ми харесаха и този беше един от тях. Тук участие взимат семейство Лайтууд, Джейс, Клеъри и Магнус, като освен тях се запознаваме и с малкият Макс, осиновеното дете на Алек и Магнус, който е познат на тези, прочели първата книга от „Тъмни съзаклятия“. Макар и в „Лейди полунощ“ вече да знаехме за съществуването на малкия Макс, то не знаехме как в действителност са решили двойката да предприемат тази стъпка в живота си, като в тази история всичко това се разяснява пред читателя. Не малко бяха и забавните моменти, породени от появата на детето на магьосника и ловеца на сенки.

10. „На два пъти слизаха ангели“
Това бе един прекрасен, изпълнен с чувства, завършек на сборника. В него виждаме отново познатите ни герои от „Реликвите на смъртните“, ставаме свидетели на сбогуването на син с майка, която си няма и на идея, че тази среща им е последна, но освен това отново се убеждаваме колко силни са чувствата на Саймън и Изабел един към друг. Това е история, пропита от спомените на Саймън от времето, прекарано в Академията – мястото, където в началото учениците се деляха на „елит“ и „утайка“, но достигайки до деня на Извисяването се превърнаха в приятели, дори в нещо повече – едно цяло.

Разказите до които се докоснахме бяха едно страхотно допълнение към останалите романи на Касандра. Благодарение на нея, но и на останали, помогнали „Истории от Академията за ловци на сенки“ да достигне до нас, ние имахме възможността още веднъж да се потопим в този свят, по един малко по-различен начин, който въпреки това ще достави удоволствие на всеки, привързан по един или друг начин, читател към хрониките, свързани с нефилимите, където всяка една история е истина.

21 юни 2017 г.

„Златният мост“ от Ева Фьолер

Ревю на първа книга.
Преди година се запознах с творчеството на Ева Фьолер и не останах никак разочарована от този факт. Тя ме спечели бързо с първата книга от трилогията за Ана и Себастиано и техните приключения в миналото, а сега, 12 месеца по-късно, отново се докоснах до света, изграден от Фьолер, който изглежда, че става все по-всепоглъщаш вниманието на читателя с всяка следваща част. Идеята за пътуване във времето може да бъде наистина интересна, стига да бъде развита добре. В трилогията на Ева е точно така, всичко бива предадено по един вълнуващ и оригинален начин, позволявайки ти напълно да се потопиш в миналото и да го опознаеш по начин, който не бихме срещнали никъде другаде освен тук.
Често пъти първата книга е ударната при един автор, поради което следващите се оказват далеч на не толкова високо ниво. И докато „Гондолата на времето“ бе едно добро начало, то „Златният мост“ е нещо повече, надмина очакванията ми и ме остави с желанието по-бързо да прочета следващата, и последна, книга от тази трилогия.. Продължението ни гарантира още повече приключения, този път изпращайки ни в Париж по време на Ренесанса, където много неща са способни да ни изненадат. Това е продължението на историята на Ана и Себастиано, чиято задача е по-сложна от тази в първата част. Тук освен бъдещето, на карта е заложен и техният живот.

Това е втората трилогия, в чиято основа е положен елемента за пътуване във времето, с която се запознах и почти веднага обикнах. Към това допринесе и стилът на авторката, който продължава да бъде все така приятен и ненатоварващ, притежаващ способността да ни пренесе години назад и да преживеем приключенията заедно с героите. Едно от нещата, които обичам в тази трилогия, е начинът, по който Фьолер описва обстановката, позволявайки ни на нас, тези живеещи в 21 век, да се върнем назад в миналото и да усетим цялата атмосфера, типична за векове назад. И докато в „Гондолата на времето“ в едно се преплитаха Венеция от миналото и Венеция от настоящето, то тук по-наблегнато бе върху Париж – такъв, какъвто е бил през 17 век. Периодът, в който се развива „Златният мост“ пленява четящият с вълнуващата история, съчетана с познатата ни такава за Тримата мускетари, с пищните балове и красивите рокли, характерни за миналото.
Сюжетната линия бива развита повече от добре, а заедно с това, благодарение на бързо развиващото се действие, читателят не бива оставен да скучае и за миг. Самият роман започва с една от мисиите на младите герои, позволявайки ни да видим колко добър екип са всъщност освен като пътуващи във времето, то така и един за друг.

Ева Фьолер предизвика изненада у мен не само откъм сюжета, но и от страна на героите. Ана претърпя своята промяна още в предходната книга, показвайки ни колко смела и жертвоготвна за близките си може да бъде. Младото момиче притежаваше онази лека наивност и несигурност в себе си, които обаче оставаха на заден план, когато знаеше, че обичните ѝ хора са в опасност. И докато в „Гондолата на времето“ тепърва ѝ предстоеше да опознава пътуването във времето, то тук тя бе показана в една по-различна светлина, светлина, в която знаеше какво прави и как да го направи. През по-голямата част от романа ѝ се налагаше да се бори сама, без Себастиано, което само я направи по-силна за това, което тепърва ѝ предстои.
Мъжкият образ бе от тези, които веднага допадат на читателя още при първата им среща. Той, макар и загубил паметта си, дълбокото в себе си беше запазил типичните за характера му черти заедно с любовта му към Ана. Въпреки че това му Аз не е изчезнало заедно със спомените му, ние го виждаме по един различен от първата книга, начин. Тук Себастиано е отдаден спрямо работата си като мускетар и не се колебае във взимане на решения, стига да не опре до Ана. Немалко пъти виждаме искреността в чувствата му и на какво е готов за нея.
Любовната история ми се стори дори още по-затрогваща отколкото очаквах да бъде. В „Гондолата на времето“ чувствата им един към друг тепърва бяха обрисувани, докато тук ясно си проличава колко силни са те и как биха направили всичко за другия.
Второстепенните герои не бяха по-малко интересни. Мари и Филип бяха едни от хората, с които Ана се сближи и които бяха до нея. От друга страна е злодеят, който така и не бива разкрит до краят. Той самият не е само един и това единствено затруднява задачата, която Ана и Себастиано трябва да изпълнят, за да се върнат в своето време.

„Златният мост“ е книга, гарантираща приключения, опасности и смях; книга, която съчетава в едно любов, кралските заговори и един особено интересен период от историята на Франция. Подсилени откъм мотива за пътуване във времето, романа би допаднал на този, желаещ нещо леко, приятно и същевременно вълнуващо за четене, което ще го отведе в различни епохи. 
Дори по-добра от предшественицата си, „Златният мост“ ни разказва за едно приключения в миналото, което би се сторило интересно дори и на тези, които не са почитатели на историята. Романа предизвиква топли чувства у четящият, а единственото, което му остава на него е да се гмурне в следващото приключение с Ана и Себастиано, макар и да знае,че това е последният път, в който има шанс да пропътува години назад и да прекара време с така любимите си герои. Това е една история за любов, пътуване във времето и опасни приключения, която би допаднала на всеки, искащ нещо необичайно, предадено по един очарователен начин.
„Само свободният дух взема правилните решения.“

10 юни 2017 г.

„Жестока любов“ от Колийн Хувър

Резултат с изображение за жестока любов колийн хувърЗа първи път се докоснах до творчеството на Колийн Хувър преди три години чрез романа ѝ „Без Хоуп“, от който останах достатъчно удовлетворена, че да имам желание да прочета още нещо от авторката. За разлика от дуологията ѝ, която проследява живота на Дийн и Хоуп, двама тинейджъри с по-силна връзка отколкото предполагат, в „Жестока любов“ се обхваща живота на Майлс, пилот с мрачно и болезнено минало, което все така го измъчва в настоящето, както и живота на Тейт, медицинска сестра, чието съществуване е изпълнено с далеч повече щастие в сравнение с мъжкия образ. Двамата – на пръв поглед различни, се оказват това, от което другия се нуждае.
Колийн Хувър представя историята по един лек начин, дори приятен, въпреки обстоятелствата. Това е черта откъм стила ѝ, която ми направи впечатление още при запознанството ми с творчеството ѝ, черта, която ми хареса, понеже колкото и мрачни теми да засяга в романите си, авторката успява да предаде случващото се под една ненатоварваща за читателя, форма, което спомага за бързото навлизане в историята, но и в по-бързото прелистване на самият роман. Лекотата с която си служи Хувър, заедно с красивият ѝ стил, комбинирани със сюжета на „Жестока любов“, която има да ни предложи повече отколкото изглежда, ни отнасят в един свят, където любовта е нанесла трайни поражения върху някого, свят, където раните изглеждат нелечими и свят, където, колкото и да мислим, че е невъзможно, може да възникнат такива чувства, способни дори да ни унищожат и то завинаги.

„Жестока любов“, която на пръв поглед може да изглежда позната като идея, е нещо съвсем различно от това, което някога сме чели. Това е роман, който показва и красивата, и грозната страна на любовта, както и какви щети е способна да нанесе тя върху един човешки живот.
В книгата попадаме на герои, на един от които миналото се оказва пречка за бъдещето му развитие, романа бива пропит откъм чувства, а това, което улеснява читателя в сближаването му с главните персонажи е това, че Хувър разказва историята и на Майлс, и на Тейт, редувайки главите им. По този начин опозаваме и двамата, виждаме нещата през техния поглед и колко тежко може да бъде не само на единия от тях. Редувайки историята на Майлс и тази на Тейт, авторката преплита минало и настояще и това продължава така до момента, когато е вече невъзможно да продължиш, знаейки, че не си опростил грешките си, допуснати преди.

Героите са това, което изиграва една от най-важните роли в този роман. Тейт бе представена като един силен образ, който въпреки изтощителната връзка развита в последствие между нея и Майлс, успяваше да се изправи. Това, което ми направи впечатление е, че знаеше какво иска и не се отказваше. Въпреки това обаче, я видяхме и като леко наивна героиня, което донесе предимно болка в иначе нормалния ѝ и щастлив живот. За разлика от Майлс, на чието минало бе обърнато по-голямо внимание, това на Тейт бе едва загатнато, а ми се искаше да разбера малко повече за живота ѝ преди да се нанесе при брат си.
Майлс е този, който печели сърцата на феновете с красивият си външен вид и тежкото минало, което се крие зад това, иначе, студено изражение. С всяка една следваща глава от негова гледна точка, ние разбираме все повече за това какъв е бил той преди няколко години и какво го е направило такъв, какъвто го виждаме в настоящето. Изпитал болка, а същевременно толкова млад, той се отказва от любовта, виждайки какви разрушения носи тя след себе си. Държанието му в днешни дни така и не може да бъде оправдано напълно, но разбирайки все повече тъмни моменти от живота му, толкова по-голямо съжаление започва да изпитва към него читателя и да разбира част от решенията, които той взима, макар и грешни. С времето обаче образът му претърпява промяна – и докато в началото нямаше сили да си прости за постъпките, почернили не само неговия живот, в краят той успява да заживее в настоящето, знаейки, че болката винаги ще е там и никога няма да си отиде.
source
Второстепенните герои тук също изиграват особено важна роля. Рейчъл е героинята, която завинаги ще бъде част от миналото на Майлс, но е и този персонаж, който му показва, че трябва да си позволи да открие щастието и да го изживее. Кеп пък е осемдесетгодишният старец, който помага с мъдрите си съвети на нашите герои. От другата страна са Корбин – брат на Тейт и близък приятел на Майлс, който макар и да не е напълно наясно с миналото на приятеля си, бе до него и Иън, най-добрият приятел на главния мъжки образ, който го подкрепяше, знаейки най-дълбоките му тайни, но и човекът, който насочи Майлс в правилната посока.

Пълнокръвни герои, интересен и леко заплетен сюжет, ненатоварващ и красив стил на писане от страна на авторката – това са само част от нещата, които читателят среща в „Жестока любов“. Това е един роман, в който привличането между двама души може да се превърне в една изпепеляваща любов, оставяйки след себе си само разрушения и много болка, роман, който ни разкрива и двете страни на това чувство.
„Жестока любов“ е книга за обичта, но най-вече ни показва, че трябва да намерим пътя към себе си и да заживеем в настоящето, а не в миналото, колкото и дълбоки рани да са ни били нанесени тогава. Чрез романа разбираме, че не винаги може да бъде хубава, понякога тя също може да бъде грозна, но е нещо, което си струва да изживеем.
„Любовта невинаги е красива, Тейт. Понякога прекарваш цял живот, надявайки се, че в крайна сметка ще бъде различно. По-добро. А после, без да разбереш как, отново се озоваваш на стартовата линия, изгубил сърцето си някъде по пътя..“