27 юни 2016 г.

Mid-Year Book Freak Out Tag

source
Не бях правила подобен пост от месец януари, но понеже половината година от 2016 измина, реших да го направя. Това, плюс, че Йоана попита в чата кой все още не е тагнат.

1. Най-добрата книга за 2016.
„Уинтър“ от Мариса Мейър. 

2. Най-доброто продължение за 2016.
„Двор от мъгла и ярост“ от Сара Дж. Маас.  Предусещам, макар и все още да не съм приключила с нея, че това ще е една от най-силните книги, които съм прочела през тази година.

3. Новоиздадени книги, които искаш да прочетеш, но все още не си.
„Неизчезваща“ от Александра Бракен, „Илумине“ от Ейми Кауфман и Джей Кристоф, „Златният мост“ от Ева Фьолер и „Лейди Полунощ“ от Касандра Клеър.

4. Най-желани предстоящи издания през втората половина от годината.
Информирам се месец за месец и си нямам и на идея кои книги ще излизат през остатъка от годината.

5. Най-голямо разочарование.
„Сезонът на злополуките“. Очаквах нещо повече за този сезон, но и самата история ми се стори не чак толкова развита, колкото се нуждаеше.

6. Най-голяма изненада.
„Самодива“ от Краси Зуркова.

7. Любим нов автор (с дебютна книги или нов за теб).
Симон Елкелес заради лекият си и приятен стил на писане, въпреки доближаващите се, една до друга, истории на братята Фуентес.

8. Нов герой, по когото си падаш.
Капитан Трън от поредицата „Лунните хроники“. Беше като любов от пръв поглед. Рисанд също се присъединява към тази групичка от герои.

9. Най-нов любим герой.
Лиъм, Дунди и Крес.

10. Книга, която те е разплакала.
„Тъмна дарба“ от Бракен и „Всички наши места“ от Дженифър Нивън.

11. Книга, която те е зарадвала.
„Фенка“. Книгата успя да ми вдъхне надежда и мигове на щастие. Поведението на някои герои допълнително ме зареди с положителни емоции.

12. Любима книга, превърнала се във филм, който си гледала тази година.
Няма такава. Изключително рядко гледам филми базирани на даден роман.

13. Любимо ревю, което си написал-а през тази година.
Винаги откривам повече кусури на ревютата си след като ги публикувам, но за сега ми харесва най-много това на „Кралица на сенките“.

14. Най-красивата книга, която си си купила и/или получила.
Допадат ми кориците на „Стъкленият меч“ и „Гондолата на времето“.

15. Кои книги имаш нужда да прочетеш до края на годината.
„Скритият оракул“, „Домът на мис Перигрин за чудати деца“, „Гневът и зората“, като списъкът се увеличава с всеки изминал ден.

24 юни 2016 г.

„Правилата на привличането“ от Симон Елкелес

„Правилата на привличането“ е удовлетворяваща книга, която ни запознава с Карлос Фуентес – брат на вече познатият Алехандро. Също както предшественицата си, втората книга поддържа онази лекота в себе си, което допринася към по-бързото ѝ прелистване. Историята зад тези 296 страници, макар и предвидима на моменти, е разказана по един увлекателен за читателя начин, който не позволява да ни се стори блудкава и безинтересна.

Също както в „Перфектна химия“, то и тук имаме възможността да четем от гледната точка на двамата главни герои, което позволява да проследим мислите и чувствата им, които се пораждат с всяка една глава.
В книгата се съдържат както напрегнати моменти, то така и такива, които имат способността да те карат да се смееш с глас. Симон Елкелес успява да предизвика тръпки на радост, но и такива, които да не ти позволят да оставиш книгата за да разбереш как ще бъде развита тук пречката за любовта на героите.

Хубавото тук е, че въпреки концентрирана върху историята на Киара и Карлос, имаме шансът да се срещнем отново с Бритни и Алекс, при което осъзнаваме, че проблемите в тяхната история са продължили дори и след записването на най-големият брат в колеж. Заедно с всичко това, връзката между Карлос и Алехандро се доказва като една от най-силните, които може да съществуват, въпреки тези години на раздяла, които са последвали. Макар и отказал се от този живот, ставаме свидетели, че инстинктът на Алекс да защитава тези, които обича все още съществува и ще е така до самия край.
Карлос, за разлика от по-големият си брат, не се държи толкова дръпнато от Киара и през цялото време му доставя удоволствие да се дразни с нея. Той, като типичен мъж от фамилията Фуентес, премина през проблеми, доближаващи се до тези на по-големият си брат, но в действителност и семейство, те са напълно различни характери.
Киара се откроява на фона на другите момичета – забавна, умна и красива, тя обича предизвикателствата и преспокойно може да облепи цялото ти шкафче с магнитни шоколадови курабийки, наслаждавайки се на реакцията на събеседника си. За разлика от повечето тинейджърки, тя не следва модата – облича се в свободни тениски и винаги носи косата си вързана, а интересите ѝ я открояват също толкова, колкото и външния ѝ вид. Това, което най-напред ми хареса е, че въпреки цялата драма, промяна в нея не настъпи, освен откъм любовен живот. Тя продължаваше да бъде онова усмихнато и весело момиче с което се срещнахме в самото начало.
Връзката помежду нея и момчето  Фуентес бе изградена по един сладък, леко натрапчив, но не прекалено, начин, а постъпките на героите понякога биват способни да те разсмеят с глас, друг път те карат да се усмихваш като идиот; но въпреки това романтиката помежду им заражда в сърцето ти топли чувства, наблюдавайки как постепенно между тях настъпва промяна от непознати достигайки до крайният етап във връзката им.
Тък, който е един достоен приятел, е този, който и в най-лошата ситуация внася доза хумор. Връзката, която двамата имат с Киара, е една от най-добре изградените в цялата книга.
Родителите на главната героиня, са далеч по-различни от тези, с които се срещаме в „Перфектна химия“ – в първата книга, те се интересуваха не толкова от щастието на дъщеря си, колкото от това какво ще си помислят хората, и стараейки се да поддържат картината на перфектното семейство пред обществото, докато тук единственото важно нещо за Колин и Ричард е щастието на Брандън и Киара. Съпоставяйки двете книги, те са колкото еднакви, толкова и различни една от друга.
Едва за втори път се докосвам до творчеството на Симон Елкелес, като още в „Перфектна химия“ разбрах, че романите на тази авторка са тези, които са най-подходящи за четене след някоя наситена с приключения книга. Случващото се в нейните романи е поднесено по приятен и плавен начин, а самите те не крият дълбок замисъл в себе си, но това не е пречка да се окажат като едно изградено на ниво четиво.
Макар и клише, в „Правилата на привличането“ Елкелес е вмъкнала част от себе си, благодарение на което тя се отличава от останалите любовни истории тип „лошо“ момче– „добро“ момиче. Подходяща е за тези, харесали „Перфектна химия“ заради основната идея върху която е развит сюжета, но дори и това не е напълно същото, защото ако в първата книга срещнахме момче, искащо да отиде в колеж, но нямащо такава възможност понеже трябва първо да защити семейството си, то тук мъжкият герой е пълна противоположност на него.

„Правилата на привличането“ съчетава в себе си забавни и напрегнати моменти, сладки сцени, които те изпълват с доза радост, но съдържат в себе си и реалистичност. Романът е с един достатъчно добре изграден свят, готов да те погълне за през целият ден, доставяйки ти щастие дори и в най-лошите и напрегнати ситуации, защото знаеш, че въпреки всичко любовта ще е тази, която ще победи всичко останало.
„- Яко съм го загазил, Алекс, защото мисля, че на този свят няма нищо по-хубаво от това, да се събуждам всяка сутрин с нея.“

19 юни 2016 г.

„Фенка“ от Рейнбоу Роуъл

Имах нужда от нещо леко и приятно – точно такова, каквото се оказа и „Фенка“.
Рейнбоу Роуъл започна да добива все повече популярност с всяка следваща книга, която не се оказа незаслужена. Романите ѝ са способни да те потопят в изграденият им свят и да не ти позволят да го напуснеш докато не стигнеш самият край.

Приковаваща вниманието ти, „Фенка“ съдържа в себе си реалистичност постигната поради проблемите на главните герои, които по-често може да срещнем в ежедневието си.
Авторката я бива не само в обрисуването на интересната идея, но и в изграждането на добри герои, при които всеки може да се припознае в някого. В творчеството на Рейнбоу има и различни мъжки персонажи, които въпреки глупавите грешки, не ти дава на сърцето да не ги обикнеш.

Кат беше героят с който открих, може би, най-много общи неща – от характер до писането на фенфикшъни за любим герой. Имаше моменти в които се поддаваше на сълзите и изглеждаше слаба, но постепенно тя започна да добива смелост.
Фенската литература е нещо много скъпо за нея, нещо, чрез което изразява това, коя е всъщност. Маджикат не е просто име с което е известна сред областа от фенфикове, а нещо, което се е превърнало в неизменна част от нейната същност. Беше ми приятно да чета за нея именно поради това, което беше в началото и този герой, в който се превърна.
Колкото до близначката - Рен ми бе по-скоро безразлична, отколкото антипатична. С времето обаче това се промени. Това, че дори тя намери своето щастие бе още един плюс към историята във „Фенка“, която вдъхва надежда на читателя. Самата тя имаше по-различен начин за справяне с проблемите за разлика от сестра си, което бе само едно от нещата, което ги отличаваше една от друга.
Раздялата между двете сестри-близначки беше за добро, а връзката им след това бе дори бе по-силна от преди. Детството, което Рен и Кат са имали не е било никак лесно, но точно тези пречки, които са срещнали по пътя си са успели да ги превърнат в образите, които ние видяхме и начина по който те израстнаха от първата до последната страница.
Ливай бе изключително доброжелателен, готов да помага в нужда на всеки, който му поиска помощ и изключително сладък. Способен да обича силно и да защитава тези, които са му най-близки. Имаше глупави постъпки, но именно те го изградиха като не перфектният образ, който сме свикнали да виждаме в повечето книги. Срещите между Ливай и Катрин бяха изключително забавни като към това и имаше примесена доза сладост. Нямаше как да не се привържа към тяхната връзка, която се изграждаше постепенно от авторката. Макар и да беше очевидно как ще приключат нещата помежду им, то това не ми попречи да се насладя до край на взаимоотношенията им и това, което преживяваха както заедно, то така и всеки сам за себе си. Хареса ми това, че макар Кат да стоеше настрана от него, той не се предаде.
Рийган още от самото начало ми се стори симпатична въпреки държанието си спрямо Кат. Отношенията, които двете изградиха с времето само показаха колко добра приятелка всъщност може да бъде съквартирантката на Катрин. Тя се открояваше на фона на останалите – забавна, но и казваща истината.
Връзката, която се образува между Катрин, студентът Ливай и съквартирантката Рийган бе нещо друго, което привлече вниманието ми. Тя се подсилваше с времето, а доказателство за това има и в краят на романа.
source: pinterest
Второстепените герои, като Ник и Кортни, на които въпреки че не бе отделено много внимание, допълваха картината със своите образи. И двамата бяха онези междинни герои, които допринасят към събитията довели до крайният резултат.
Изключително заинтригувана останах и от откъсите, които Роуъл даваше за Баз и Саймън – дали подписани от Джема Т. Лесли или Маджикат, нямаше особено значение. Желанието ми да прочета историята на тези герои също нарастна. Макар сравнявани с книгите за Хари Потър, историята на Баз и Саймън беше очарователна по свой начин, а някои от самите откъси бяха доста забавни, което допълнително допринасяше към „Фенка“ и лекотата с която се чете.

Рейнбоу Роуъл ни пренася в един свят, изпълнен с проблеми и справянето с тях както и с какво се сблъсква един колежанин през първата си година. Романът преплита в себе си романтика и комични ситуации, но въпреки всичко се долавя и леката нотка на сериозността, като въпреки това „Фенка“ остава книга, която ще те кара да се усмихваш като идиот и да поглъщаш с все сила всяка една следваща страница.
„- Отне ми четири месеца да докарам нещата дотам, че да те целуна, и през последните шест седмици си блъскам главата да проумея как успях да прецакам всичко.“

5 юни 2016 г.

„Уинтър“ от Мариса Мейър

Ревю на първа, втора, трета книга.
Приключения и нестихващо действие – това са само малка част от нещата, които можем да проследим в „Уинтър“. Добро продължение както на „Крес“, то така и удовлетворяващ край на цялостната поредица.

Мариса Мейър за пореден път се доказва с увлекателният си начин на писане, благодарение на който читателят бива завлечен все повече и повече в историята на главните герои, позволено ни е да се докоснем както до старите такива, то и до тези, които срещаме за първи път.

За разлика от предшествениците ѝ, „Уинтър“ ни открива възможността да разберем нещо повече за Луната и нейните жители именно поради това, че всичко се развива точно на това място. Докоснахме се до живота на лунитяните, но и до самата им кралица, която опознавахме постепенно и все повече в тази книга от „Лунните хроники“.
Авторката ни е предоставила и глави при които можем да проследим какво се случва при отделните персонажи, през какви чувства и препятствия трябва да преминат за да изпълнят успешно мисията си.
Макар и по-обемна от останалите, „Уинтър“ не се проточва, вместо това всяка страница е изпълнена с доза действие, което не позволява на читателят да се отегчи.
Ако в „Синдер“, „Скарлет“ или „Крес“ напрежението не се е усещало толкова, то в „Уинтър“ е неизменна част от книгата – на всяка страница се случва нещо вълнуващо, което ни подтиква да продължим да четем още докато не осъзнаем, че сме преминали по-голяма част от романът.
В книгата на Мейър не всичко беше изградена на тази основа – понякога ставахме свидетели на сладки сцени, които приковаваха вниманието върху себе си и ни позволяваха както на нас, то така и на самите персонажи, да се отдалечат от битката, която тепърва щеше да се разиграва. Комични ситуации без които няма как да минем също бяха налице – те отдавна са част от нея, която всеки докоснал се до тези книги, обича. Именно чрез тях авторката успява да отвлече вниманието от предстоящата битка.
„– Видя ли ориз там? Може да напълним с него главата на Синдер.
Всички го зяпнаха.  
– Нали знаете… да попие водата или нещо такова. Чудесна идея, нали?“ 
Най-накрая настъпва и дългоочакваната среща с принцеса Уинтър – жертвоготовна не само за близките си, но и за народа. Макар измъчвана със свои собствени проблеми, тя успява да стъпи на крака и да продължи.
Хиацинт Глина, която поява беше за първи път в историята на Крес и Трън и не бяхме добре запознати с характера и целите му, тук е един борбен герой, готов да се изправи пред всичко за да защити своята принцеса. Хареса ми силната връзка, която беше изградена между двама им с Уинтър, не малко пъти той показа колко важен за него човек е тя и че би рискувал живота си за да я спаси.
Останалите, които се превърнаха в неизменна част от поредицата – Синдер, Каи, Скарлет, Вълка, Крес и Трън – успяха да изградят приятелски отношения помежду си, дори нещо повече, и въпреки всички предизвикателства пред които всеки се изправи – сам или с помощта на някой друг от екипа, те успяха да получат това, което заслужават.
Друг герой, до който имаме повече възможност да се докоснем, е Кралица Левана. Нейната история далеч не е най-леката, но това не я оправдава относно решенията ѝ. Тя още веднъж показа колко силно желае всичко да си остане такова каквото е, въпреки жертвите които следваха желанието ѝ.
source: tumblr
„Лунните хроники“ е поредица, към която за кратко време се привързах дълбоко. С нея преминах от усмивки до сълзи и обратно – светът изграден от авторката е пленяващ, красив по свой собствен начин. Успява да те предразположи, а докато на героите им предстои да се изправят пред различни проблеми, ние се наслаждаваме на добрите моменти и таим надежда в лошите такива, че всичко ще мине благополучно.
Във всяка една следваща книга, Мариса Мейър задълбочава все повече в историята и ни позволява да доопознаем света, който е изградила. Освен това ни предоставя възможността да погледнем на познатите приказки по по-различен начин.

„Уинтър“ заедно с останалите три книги образува една поредица, която си струва да се прочете. Във всяка една има разнообразие от герои и събития; проблеми, които ни съпътстват от самото начало биват разрешени, а всички останали загадки откриват своя отговор.
Краят е напълно достоен за историята на принцеса Селена; всеки един герой постигна нещо значимо за самият себе си, но заедно с това срещаха и нови приятели. Всеки миг отделен за „Лунните хроники“ си заслужава, защото свърши ли – напълно възможно е да искате още от този магичен свят, който понякога ни запленява по-дълбоко и дълго време след прочита на романът, ние с усмивка се сещаме за историята на Синдер и оказаната ѝ подкрепа от хората, които от непознати станаха нейните най-близки приятели.
„Ще бъде храбра. Ще се държи геройски. Ще изкове сама съдбата си.“

1 юни 2016 г.

May Wrap up and June TBR

5/12
Противно на очакванията ми за този месец, май го чувствам като най-ползотворният  ми спрямо книгите до този момент от година по незнайна за мен причина.

Първата прочетена книги за месецът е „Сезонът на злополуките“ от Мойра Фоули-Дойл. Книгата се оказа далеч от това, което аз очаквах – действието се развиваше по-бавно от необходимото, а освен това ми се искаше да бъде по-задълбочено върху самата история за този сезон. И въпреки надеждите ми на фона на някои отрицателни мнения – то книгата не се доближи до мен самата. Мойра Фоули-Дойл пише леко, но самата история ми се струва не достатъчно развита.
Цялото ревю може да намерите тук.
Продължих с една планирана книга от април, чийто излизане ме държеше в напрежение именно заради това, че поредицата е толкова обичана от мен и по-точно – „Короната“ от Кийра Кас. Смело мога да заявя, че книгата бе наистина добра, сладка на моменти, но имаше и своите такива изпълнени с доза напрежение. Обратите се появяваха неочаквано, а интересът се поддържаше през цялото време.
Подробно мнение относно книгата – тук.
Третият роман с който започнах май месец беше „Гондолата на времето“ от Ева Фьолер. Изключително интересно четиво, което предоставя възможността да се присъединиш към приключенията на Ана. Авторката ни пренася в един по-различен свят, благодарение на което получаваме възможността да погледнем по един различен начин на тази епоха. Запознаваме се с проблемите на хората през Ренесанса, но заедно с всичко това, от романът струи нежен и красив начин на писане, който можем да срещнем на всяка една страница.
По-подробно мнение може да прочете тук.
Малко по-късно се заех и с прочита на „Уинтър“ от Мариса Мейър, която не успях да приключа, но това ще бъде първата книга за юни.

С изключение на „Уинтър“, не възлагам големи надежди за следващите дни. Най-вероятно ще започна и „Фенка“ от Рейнбоу Роуъл, която отлагам вече прекалено дълго време и е моментът в който това трябва да се промени.