29 май 2016 г.

„Гондолата на времето“ от Ева Фьолер

„Гондолата на времето“ от Ева Фьолер е пленяващо четиво, което не е перфектно, но въпреки това оставя приятни чувства както по време както на прочита ѝ, то така и дълго време след него.
След запознаването ми с пътуването във времето в „Скъпоценни камъни“ от Керстин Гир, този мотив ми се струваше все по-интересен, а в първата част на трилогията „Пътуване във времето“ той бива също толкова добре развит. 
Макар и с общи черти помежду си, като например националността на двете авторки, то двете трилогии биват коренно различни една от друга.

Изпълнена с лекота, „Гондолата на времето“ ни предоставя възможността да разпуснем след уморителен ден и да се присъединим към света на главните герои и техните приключения.
Приятна за четене, тя те изпълва с желанието да посетиш местата, през които героите преминават. Описанията на Венеция са също толкова красиви, а заедно с това Фьолер е способна да ни даде възможността да се пренесем и ние самите при Ана и това, което тя преживява. Авторката е обърнала внимание на всеки един детайл, което помага в изграждането на обстановката в ума на читателят.
Самата идея бива развита по интригуващ начин, като самото действие не се развива бързо, понякога дори е по-мудно, но за сметка на това преминем ли средата на книгата - нещата се обръщат в съвсем различна посока и напрежението се усеща далеч повече от преди. В романът присъстваха и комични моменти, които разведряваха на места напрегнатите моменти.
Макар и в превод, се усеща част от стилът на авторката, който допринася към цялата атмосфера, обгръщаща читателя с отварянето на романа. Нежен, но същевременно достатъчно увлекателен, той поглъща изцяло вниманието на четящият, което му позволява да загуби представа за времето и по този начин да преполови голяма част от книгата.
Тя ни запознава с обстановката по също толкова добър начин, по който го прави и с героите.

Венеция е разделена на две – тази в миналото, и тази, която е в настоящето.
Както преди, то така и сега, тя беше представена по един изключително действителен начин. Красивите описания чрез които се запознаваме с обстановката са само част от книгата, която може да завладее вниманието на читателят.
Не толкова внимание писателката е обърнала върху видът на героите, колкото върху характерите им и въпреки този факт, всеки един от тях прави впечатление.
Ана, която в началото бе по-наивна, то в последните страници преспокойно можеше да се забележи нейното израстване. Въпреки нейните слаби черти, в образа ѝ се преплитаха борбен дух и смелост, които бяха едно от нещата, които подпомогнаха в нейното оцеляване през XV век.
Друг образ без който не можем да минем е Себастиано. В началото изглежда като типичният мистериозен мъж, който отказва да разкрие своята история. Но зад пътуването във времето, неговият живот се оказва по-обикновен отколкото си мислим. Храбър, добър, но и харизматичен, той успява да поддържа вниманието около своят образ през всички тези страници до самият край.

Освен главните герои, второстепенните също се оказват толкова интригуващи - Мариета, Клариса и Барт. Запознати сме накратко с тяхната история, която прави и самата картина по-цялостна

„Гондолата на времето“ и описанията, които ни позволяваха да надникнем в този свят, макар и понякога по-дълги от необходимото, дават възможност на четящият да си представи всяка една картина от даденото действие в главата си, като в същият момент да усеща и магията, която се долавя от стилът на писателката.
Историята между главните герои беше сладка, но не и натрапчива. Тяхната връзка се разви постепенно като с всеки един момент надграждаха отношенията си с още един слой докато станат достатъчно укрепени, колкото в действителност би трябвало да са.

Вниманието на Фьолер не бе изцяло фокусирано върху любовната история тук, а върху проблемите, които съпътстват живота през тази епоха. Това беше още един принос към романът, съчетаващ в себе си нежност и красиви описания, интересен развой на събитията и любов примесени с елементът за пътуване във времето.
„- Какво да правя, ако не мога да си спомня за теб?“ 
„- Това няма да се случи. Но ако все пак стане, аз ще ти опресня паметта.“

18 май 2016 г.

„Короната“ от Кийра Кас

„Изборът“ от Кийра Кас е една невероятна поредица, която си струва всеки един отделен момент, a „Короната“ ни представя един изключително добър завършек на тази история започнала с Америка и Максън и стигнала до Идлин Шрийв.

Петата, и последна, книга от поредица започва от този момент при който приключи и предшественицата ѝ, което се оказа добра идея. По този начин читателят има възможността да разбере как се отразява случилото се в „Наследницата“ върху героите и техните бъдещи постъпки, което се забелязва най-вече в главната героиня.
Кийра Кас успява за пореден път да заплени читателите, благодарение на стилът си на писане, но и изграждането на цялостният свят в поредицата.

Опасявах се, че краят на романа няма да е чак толкова приятен за мен самата, но веднага след започването на книгата осъзнах, че няма от какво да се притеснявам – още от самото начало бе поддържан интересът, който предизвика четвъртата книга, като това продължи до последната страница на „Короната“.
Книгата ме заплени с магията, която съдържаше в себе си, а след затварянето и на последната страница осъзнах, че този свят ще ми липсва. И знам, че тази поредица ще продължава да ми носи много усмивки и приятни спомени дори и занапред.

Романът предразполага читателят, препраща го от една емоция в друга и по този начин той бива засипан от най-различни чувства – щастие, тъга, сълзи, усмивки. Авторката е успяла да съчетае всичко това по един красив, но лековат, начин и постига краен резултат, който впечатлява четящият.
Книгата се чете бързо, благодарение не само на приятният стил, но и заради по-краткият си обем откъм страници. Преспокойно може да затънеш дотолкова в този свят, че да не усетиш кога си стигнал до дългоочакваният финал, който оставя едни топли чувства.
Обратите в „Короната“ също бяха налице. Някои не чак толкова приятни – други предизвикваха бурни реакции на щастие, но заедно с тях, книгата на Кас се превърна в това, което е.

Самата идея е по-концентрирана върху главната героиня, не толкова върху самият ѝ избор.
И макар в предишната книга, когато се запознавахме с нейният характер, тя да изглеждаше по-безчувствена и наивна, тук Идлин бива една достойна наследница на трона. Показва страни от своя характер за които народът не е и подозирал, че може да се крият зад лицето ѝ. Израстването ѝ е явно – промяната се усеща още от началото, а тя самата настъпва постепенно, с всяка една следваща глава от романът. Доказа се като по-силна и решима личност, понякога търсеща одобрение, но въпреки това способна да вземе тежки решения за бъдещето на Илеа.
Момчетата, които достигнаха до този етап на събитието, бяха очарователни. Всеки един от тях беше допринесъл с нещо към Идлин, а самата привързаност, която се изгради между всеки един от тях и  бъдеща им кралица, се усещаше. Те бяха успели да опознаят истинската ѝ страна, което малко хора са постигнали. Както при нея, то така и при тях се усеща промяна – не толкова драстична, но достатъчна за да се усети, че те напълно бяха заслужили мястото си дотук, но и доверието на главната героиня.
Америка и Максън, която любовна история е пленителна, се доказаха като родители, заслужили уважение, но и едни от най-добрите владетели на страната си. Тук за пореден път читателят става свидетел на това колко силни са чувствата им един към друг.
source: tumblr
С всички членове на кралското семейство, момчетата от изборът се доказаха като също едно такова на главната героиня с цялата подкрепа, която те ѝ оказваха и всеки щастлив миг, който ѝ подариха.
Кийра Кас изгражда героите на ниво, на което сме способни да ги почувстваме близки до себе си.
Резултатът от израстването на всеки един от тези кандидатите оказваше въздействие върху останалите, при което всеки един от персонажите, които срещнахме се превърна в този, който трябва да бъде.

„Короната“ съчетава в себе си интересна и добре развита история, израстване на героите, усмивки и сълзи, но най-вече любовта и докосването до нея. Кийра Кас завършва поредицата си по един докосващ начин, поради който ти се иска още и още от историята в този свят. Това бе един достоен край за тази, предизвикала бурни емоции в читатели по цял свят, поредица при която винаги ще се завръщам, знаейки че моментите ми на щастие ще продължат дълго време след това.
„Изборът“ от Кийра Кас е достойна за възхищение поредица, благодарение не само на красивите си корици, но и всичко, което успява да съчетае в себе си от самото начало до самият край.
„Може би не първите целувки трябва да са незабравими, а последните.“

13 май 2016 г.

„Сезонът на злополуките“ от Мойра Фоули-Дойл

„Сезонът на злополуките“ от Мойра Фоули-Дойл прави впечатление с красивият си вариант за българска корица. Самата идея се оказа обаче далеч не толкова успешно развита.

Когато разбрах, че романът ще намери своето място и на българският пазар, бях изключително доволна – още с първият си прочит, резюмето ме изпълни с интерес. Няколко месеца след закупуването на книгата реших да я грабна, надявайки се, че няма да ме разочарова въпреки доста негативни мнения .
За съжаление, „Сезонът на злополуките“ така и не постигна желаният резултат, а дори напротив – се оказа една от най-слабите до този момент.

Въпреки всичко се съдържаха и моменти в които нямаше как да не ми направи добро впечатление, колкото и малко да бяха те.
Авторката преплита мистерия и в комбинация с лекият стил по който е предадена историята, книгата се чете бързо и далеч не е толкова натоварваща. Краткият ѝ обем е принос към бързият ѝ прочит.
Историята, колкото и пленяваща да ми се струваше при запознаването ми с романа, при самият прочит не успя да ме погълне изцяло.  Друга причина да остана с по-добро впечатление е сравнението между „Сезонът на злополуките“ и „Ние, лъжците“ като далеч не очаквах да имат сходни събития, колкото загадъчността, която присъства и в двете четива. Както този, то така и романът на Локхарт преплитат в себе си зловещи събития поради които се е достигнало до настоящето, но и проблемите при тинейджърите, които се оказва доста по-дълбоки в зависимост от случая. И двете четива оставят върху читателя чувства, подобни на тези, които другият роман излъчва.

Изграждането на героите не се е оказало чак толкова слабо, но самата аз така и не можах да се доближа особено много до тях самите.
Въпреки това, те имаха своите отрицателни страни, което ги изграждаше далеч от типичните съвременни перфектни герои.
Кара Морис не бе толкова близка до мен и определено не беше най-впечатляващият герой за който съм чела до този момент, но въпреки това успя да ми направи добро впечатление най-вече със своята упоритост, която доказваше във всяка една глава.
Алис, която ми се стори най-противоположният образ в романът, така и не успях да я харесам. Получихме обяснение за нейното държание и разбрахме, че историята ѝ не е никак лека, но въпреки това някои черти от нейният характер останаха недоразбрани за мен самата. Заедно с всичко това обаче, тя бе най-силната именно заради това, че криеше случилото се зад усмивки и смях.
Сам, който от самото начало ми се струваше изключително сладък, поддържаше моя интерес до и последната страница. И той имаше своите демони, които го измъчваха отвътре, но излъчваше една нежност и доброта, приветливост и спокойствие.
Беа, може би най-нетрадиционния герой, остана на по-заден план и ние едва успяхме да се докоснем до нейната история, но въпреки това тя се оказа неизменна част от групичката на тримата тинейджъри. Изключително доволна останах от начина по който тя беше изградена.

Кара заедно със сестра си Алис и бившият си доведен брат Сам са съпътствани от сезонът на злополуките от край време, което веднага прави впечатлението, че трябва да са свикнали с това. За жалост това не е така, а заедно с катастрофалният начин по който може да приключи  края на октомври за семейството, всеки един от тях има проблеми, които го измъчват вътрешно. И тайни, които пазят един от друг.
Тримата, заедно с Беа, най-добрата приятелка на Кара, образуват своята групичка, която се отличава от останалите. Те излъчват своята странност, но помежду им цари разбиране и по-дълбока близост отколкото изглежда.

Мойра Фоули-Дойл съчетава с всичко останало и невъзможното. Заедно с тази черта на книгата, тя е подходящото леко четиво с което един четящ да се заеме след някой тежък по-роман.
Дебютната книга на писателката въпреки всичко се очертава една интересна идея, която, надявам се, занапред ще се развива все по-добре.

Книгата имаше своите предвидими моменти, понякога се развиваше доста по-мудно от нужното, и въпреки че не е едно от най-успешните четива, то „Сезонът на злополуките“ от Мойра Фоули-Дойл преплита загадъчност комбинирана с леко препредаване, което улеснява нейният прочит.
„Пропастта, зейнала в моя свят, става още по-голяма. Скоро ще разцепи цялата вселена.“

4 май 2016 г.

„Самодива“ от Краси Зуркова

„Самодива“ от българската писателка Краси Зуркова, преплита в себе си елементи, типични за страната ни, но заедно с това е успяла да ги съчетае с така известните ни гръцки митове и легенди.
Дебютният роман на авторката обещава интересно понататъчно развитие, като читателят е напълно способен да усети магията, както около героите, то така и в самият ѝ стил.
„Самодива“ сама в себе си съдържа мистерии, които биват преплетени така една в друга, че самият ти да не подозираш каква е истината докато не дойде и нейният ред.
Непредсказуема и изпълнена с доза нежност, историята предоставена от Зуркова, ни дава възможността да станем свидетели на една по-различна версия  и да я проследим колкото се може по-детайлно, без това да става натрапчиво.
Самата книга те потапя в своя свят, което прави читателя неспособен да усети преминаващите страници от едната към другата. „Самодива“ далеч не бива толкова трудна за четене, отколкото заплетена откъм действия, като за да разберем едното е нужно да сме навързали нещата преди него.
Описанията на авторката бе друго, което напълно може да погълне вниманието на четящият и то всъщност е колко красиви са те; атмосферата, която Краси Зуркова изгражда в книгата си, се усеща далеч по-истинска колкото по-потопен в историята е читателят.
През тези 416 страници, читателят е способен да премине през всяко едно чувство, което изпитват главните герои, най-вече Теа, заради това, че точно тя ни запознава с обстоятелствата.
Внимание, освен на всичко останало, беше обърнато и на музиката, която беше неизменна част от главната героиня. Чрез нея на няколко пъти тя успя да изрази това, което изпитва; служеше и като отдушник.

Обстановката във всяка една глава, най-вече на тези в околността на университета, бива реалистична, и въпреки дозата фентъзи, която се усеща, то тя не губи тази си черта.

Изграждането на героите, е нещо, което няма как да не ни убегне точно тук. Всеки един от тях имаше своите тайни, но и нещо различно от останалите, което ги открояваше.
Теодора Славин, която през по-голяма част от времето беше обзета от мисли за сестра си, постигна това, за което други хора нямат нужната сила – освен, че продължи обучението си в чужбина, тя продължаваше да търси и отговорите за случилото се с Елза, подозирайки, че обстоятелствата може да не са никак благоприятни. Въпреки добрите си черти, авторката е успяла да не я пресъздаде в идеален образ, като самата Теа имаше моменти на наивност и глупави постъпки, което обаче постигаше реалистичност при нейният образ. 
Джейк и Рис, двама братя, които изпъкваха във всеки един момент. Колкото еднакви, толкова и различни. 
Джейк, за разлика от Рис, беше по-миловидното лице. В „Самодива“ не се разкриваше много за това какъв е бил той, но въпреки това се докоснахме до отделни моменти, които са част от сформираният му образ. Дори и разгневен, Джейк успяваше да стаи тази емоция в себе си. Грижовен и готов на всичко за брат си, той постави щастието си на заден план, само за да види това на Рис.

Колкото до него, той, за разлика от Джейк пък, бе този мистериозен тип, който не разказва  на останалите своята история поради свои причини. Обвит от тайни, неговият живот е  далеч по-сложен отколкото изглежда.
И двамата грабваха вниманието с това как са изградени те и каква история се крие зад тези две лица.

Любовната история между двама от героите, а именно – Теа и Рис се разви бързо, а самите те бяха заслепени един от друг, но по различни причини.
Колкото до другата част от любовният триъгълник, тази между нея и Джейк, тя започна плавно, и въпреки че моменти насаме между двамата почти не съществуваха с няколко изключения, то въпреки това се усещаше как с всяка следваща среща чувствата им стават все по-силни.

На фона на тайните в семейство Славин и техните отговори, драмата присъща за любовен триъгълник можеше да се избегне като темата щеше да е изцяло фокусирана върху разбулването на мистерията около Елза, но същевременно, с нейното присъствие, „Самодива“ успява да представи пред читателя, че дори невъзможното става възможно и че не всичко върви както сме очаквали.

„Самодива“ от Краси Зуркова поставя началото на обещаваща история, която е способна да възвърне на читателя интереса към българските автори и техните произведения.
Изградена от мънички детайли, което я правят това, което е, „Самодива“, съчетана с красивият и нежен стил на писателката, тайните и тяхното разбулване, дебютният роман на Зуркова си струва всяка една отделена минута, след които четящият би искал още и още от света на Теа и Самодивите.
„– Да делиш този, когото обичаш – най-голямото предизвикателство за човешкото сърце.“