понеделник, 9 януари 2017 г.

„По залез“ от Александра Бракен

Ревю на първа, втора книга.
Запознах се с творчеството на Александра Бракен преди близо година – разбрах за тази ѝ трилогия в края на 2015, прочетох първите две книги през 2016, а в първият месец от 2017 сложих край на тази пленяваща ума и сърцето история, която бързо се превърна в една от любимите ми, за които съм чела.
Имах огромно желание да прочета „По залез“ още от момента, когато приключих с „Неизчезваща“ през септември. Тези високи очаквания, които имах за третата, и финална, книга се оправдаха напълно, защото се оказа точният финал, от който се нуждаеше трилогията и нищо не би било по-подходящо от начина, по който завърши „По залез“ – книгата, за която си струваха всички пролети сълзи по „Тъмна дарба“ и „Неизчезваща“.

И докато първите две части бяха малко по-динамични, тази, в сравнение с тях, се развиваше по-бавно, което допринасяше към това да се потопиш в обстановката и да се поставиш на мястото на героя. Това обаче не намалява интереса, а дори напротив – дългоочакваният финал наближава, като краят е неизвестен, понеже това е един свят изпълнен с битки, кръв и трудни решения и всичко може да се промени в последната оставаща минута.
Основната задача на героите в тази книга е измъкването на децата от лагерите и намирането на така жадуваното лекарство против болестта, променила живота на толкова много души. За тази цел обаче между героите трябва да се изгради доверие. Това далеч не се случва спонтанно, а дори напротив – с всяка следваща страница ставаме свидетели на това колко трудно е за всеки герой да се довери на другиго, макар и обединени от една обща цел. В последствие виждаме как всички те започват да изграждат приятелски отношения помежду си, а в края са като едно голямо семейство, постигнало нещо жадувано от дълго време.

Един от героите, при кой се забелязва израстване, е Руби. От самото начало тя бе изгубила надежда за спасение, Търмънд я бе пречупил и от малкото и усмихнато момиченце не бе останало и следа, докато не настъпи денят, в който се появи спасението ѝ от лагера.
Постепенно тя се промени – от загубило надежда и слабо момиче към по-борбено и осъзнаващо реалността, докато не се превърна в една силна героиня, която винаги поставяше приятелите си пред себе си и беше готова на всичко за да ги защити, макар понякога тайните, които пазеше да ѝ изиграваха лоша шега. И докато в начало тя беше една от многото, които вярваха, че веднъж попаднел ли си в лагер няма измъкване, то в „По залез“ доказва точно обратното.
Промяна има и в образът на Лиам, който веднага обикнах щом го видях. В началото ни бе представен като мил, жертвоготовен, но и леко наивен герой. По време на следващите две книги обаче, тази му черта започва постепенно да изчезва, а той самият да става по-силен не толкова физически, колкото психически. Все толкова загрижен за тези, които обича и готов да се жертва за общото благо, Лиам бе герой, който винаги те караше да се чувстваш като у дома и успяваше да те предразположи, за да му разкажеш какво те тревожи.
Дунди бе този герой, който правеше цялата трилогия толкова забавна. Със знанията му по медицина той се оказа жизненоважен за развоя на събитията, а хуморът му успяваше да разведри всяка една напрегната ситуация.
Вида пък бе все толкова мрачно настроена за външни лица, но в „По залез“ виждаме една друга нейна страна, която не успяхме да видим в „Неизчезваща“ и това как зад тези прегради, които е изградила за собствена защита, тя е далеч не толкова безчувствена, за колкото я мислят всички останали.
Коул бе друг герой, който срещнахме в „Неизчезваща“ и прикова интереса на много от читателите. За сметка на по-малкият му брат, него не го харесах толкова, поне докато не настъпи краят и осъзнах, че той е един от героите, чиито имена веднага ще изскачат в ума ми, при споменаването на тази трилогия.
В тази книга се завръща и герой, който не присъстваше в предходната. Суземе продължава да бъде все толкова очарователна, колкото преди, и макар да е била сполетяна от някои нещастни събития, в даден момент виждаме колко по-силна е станала с времето.
Кланси Грей бе героят на който се отдава почетно място във всяка една от трите части. Той все така таи гняв и омраза, все още иска да постигне целите си и все така не го интересува кого ще жертва за да ги изпълни, но въпреки тези си действия няма как да не те накара да го обикнеш, поради трудностите през които му се е наложила да премине като дете.

source

„По залез“ се оказа това, което се надявах да е – един достоен финал на тази прекрасна трилогия, която неведнъж ми разбиваше сърцето, неведнъж ме насълзяваше и неведнъж ме разсмиваше, но и неведнъж ми разтапяше сърцето.
И трите части са изпълнени с мечти, напрежение, приключения, загуби, но и усмивки, силни герои, любов, предателства, тайни и приятелства. Силните връзки, които постепенно се изградиха между част от героите са едно от многото неща, които правят трилогията да си заслужава, а Александра Бракен успява бързо да те въведе в този свят, от който измъкване няма докато не разбереш как приключва историята на Руби и всички деца с нейната съдба.

„Това, което се опитвам да кажа, е, че колкото и зле да изглежда всичко, все си мисля, че в сърцевината си животът е хубав. Той не ни поднася нищо, с което знае, че няма да успеем да се справим, и дори и да му отнема известно време, винаги връща всичко по местата.“