вторник, 29 август 2017 г.

„Империя на бури“ от Сара Дж. Маас

Резултат с изображение за империя на бури
Ревю на първавторатрета, четвърта  книга.
Като част от книжното общество попадам на няколко типа книги – такива, които успяват да погълнат вниманието ми, но не изцяло; както и на такива, които дълго време след техния прочит, все още се улавям, че мисля по тях. Поредицата „Стъкленият трон“ е една от малкото, които спадат към втората категория. Сара Дж. Маас не само ни въвежда в един увлекателно изграден свят, тя ни предоставя възможността да преминем през куп приключения заедно с героите, но заедно с това и да се страхуваме за живота им. „Империя на бури“ е една от онези книги, които заедно със своите щастливи мигове, носят и много болка. Между страници обаче се долавя и нещо друго, нещо, което с всяка следваща книга от поредицата става все по-забележимо, а именно лъч надежда. Надеждата за един по-добър свят от сега.

За първи път се запознах с творчеството на авторката преди две години, когато още със започването на първата книга от поредицата, бързо се привързах както към света, то така и към героите на Маас. От тогава любовта ми към поредицата не е стихнала и за миг, а „Империя на бури“ е поредната част, разказваща ни за живота на Елин и нейната свита, която държа вниманието ми погълнато до последната страница, оставяйки ме да искам още веднага след нейният прочит.
Гарантира ни се едно повече от добро продължение на „Кралица на сенките“, което надмина и без това високите ми очаквания, и отново ни потапя в свят на приключения, опасности, магия и приятелство, свят, в който нищо вече не е безопасно. Това е една от онези книги, които са способни да държат четящият в примката си дори и след своя край, но същевременно е и от онези, които бързо могат да разбият сърцето ни. Както предшествениците на „Империя на бури“, то така и този роман е изпълнен откъм епични битки и нестихващо действие, както и откъм непредвидими обрати.
„Империя на бури“ е това, за което първите няколко книги ни подготвят. И докато в „Стъкления трон“ тепърва навлизахме в света и се запознавахме с героите, то тук още по-ясно се забелязва промяната, настъпила във всеки един от образите. 
През тези пет книги имаше неочаквани обрати, голяма част от които помогнаха на героите да бъдат това, което ги видяхме в краят на „Империя на бури“. За цели четири книги човек би казал, че героите вече са достигнали пълният си потенциал, Това обаче не важи относно тази поредица, защото определено има какво още да видим от тези обичани герои.
Израстване обаче има не само откъм персонажите, но и откъм стилът на Сара. Той продължава да бъде все така увлекателен, но заедно с това се задълбочава повече отпреди в самата история, като с това наяве излизат дългоочаквани отговори, които може да се окажат не това, което очакваме.

Една от най-ярко отразяващите се промени настъпи в Елин още дори в предходната книга, където тя тепърва беше представена като кралица и законна наследница на Терасен. Тук тя изцяло бе се превърнала в кралицата, за която преди беше едва догатнато. Смела, борбена и саможертвена са едва една малка част от качествата, които Елин притежава. На пръв поглед коравосърдечна, тя би се пожертвала в името на приятелите си, народа си. И неведнъж ставаме свидетели на това. Кралицата на Терасен загуби много, но откри и приятелство и любов в лицето на околните.
Принц Роуан е един и от най-любимите ми герои в тази поредица, който още с появата си в „Огнената наследница“ прикова интереса ми. С тъмното си минало и суровото си държание към околните, ми се искаше с всяка страница да разбера по още нещо за него. Постепенно той се откри към хората, в последствие станали му приятели и семейство, а нестихващата му любов и подкрепа към Елин само подсилиха и без това топлите чувства, които изпитвах към него.
Връзката между него и кралицата му ми се стори дори още по-силна в тази част, а това бе едно от нещата, които четях с удоволствие. Защото макар и в началото да не бях сигурна относно това дали искам да бъдат заедно, сега те са една от любимите ми двойки в романите от поредицата на Маас.
Манон бе един друг образ, който предизвика любопитството в мен. Когато тепърва се запознавахме с нея не смятах, че ще се превърне в един от героите, чиито глави очаквам с желание. Книга по-късно, тя се оказа един от най-интересните за мен персонажи, за които четях с интерес и един от героите, за които исках да разбера още повече. На пръв поглед жестока, Манон далеч не ни показва само безчувственото си отношение и въпреки това тя си остава готова на всичко за да защити Тринадесетте си, без значение от последствията.
Друг персонаж, който претърпя развитие бе Дориан. Събитията, сполетели го в „Кралица на сенките“ оказаха своя тласък към това да се превърне в този, който е в „Империя на бури“. Далеч по-смел и все по-малко уязвим, той вече не изпитваше онзи страх към магията, течаща в него. Постепенно започна да я приема като част от себе си и с това помагаше не само на себе си, но и на приятелите си в онези моменти, когато опасността бе вкопчила нокти в тях.
Голяма доза вълнение в очакването на романа се оказаха и отношенията между крочанката и Дориан, за които нямах търпение да прочета. Още с първата си среща те приковаха вниманието ми, карайки ме да искам все повече моменти помежду им.
source: pinterest
Лизандра – един не по-малко вълнуващ герой от останалите. Дарбата ѝ ми се стори интересна още от момента, в който разбрахме каква е, а трудното ѝ минало ме накара да изпитам гордост от това в която се е превърнала, въпреки причинената ѝ болка, гордост, че въпреки всичко е намерила сили да се изправи на крака.
Едион продължава да бъде все така загрижен за Елин и приятелите си и да има доверие на своята кралица. Именно годините, прекарани на бойното поле са успели да го направят мъжа, който е днес, но той също както останалите има проблеми, засягащи живота му, които трябва да изясни веднъж завинаги.
Това е една от многото двойки, за които искам да прочета в романа на Сара. Силната любов помежду им се долавя във всеки един техен общ момент, като преди да се съберат обаче, и двамата имат демони, с които им се налага да се справят.
Заедно с тях, важна част в романа заемат и други две лица, който бързо обикнах не толкова поотделно, колкото заедно, като едно цяло. Елида е поредната жертва в случващото се, но определено няма да е и последната. Задача ѝ да открие Селена и Елин, първоначално за нея две напълно различни жени, бе съпътствана от трудности, които въпреки проявената ѝ сила, на два пъти щяха да отнемат живота ѝ. Това, което ми хареса в нея бе, че макар проблемното ѝ минало да я преследваше, Елида не се отказваше и бе готова да се бори до сетният си дъх.
Този, който я съпътваше през по-голямата част от нейната задача бе Лоркан – елфът, който предизвика голяма доза проблеми в предшественицата на „Империя на бури“. Той бе един от образите, който претърпя промяна в тези 760 страници и този, който помагаше на Елида както да постигне целите си, то така и този, който често ѝ помагаше в бедите, в които двамата изпадаха заедно.
„Империя на бури“ не е от онези книги, които се подхващат като леко четиво. Макар и историята да бъде предадена по един не натоварващ начин, светът, който Сара Дж. Маас е изградила заслужава да му се наслаждаваме бавно. Това е един свят на война, кръвопролития, загуби и болка, но и на откраднати целувки и мигове на щастие. Това е продължението на една поредица, която ни запознава с много и различни герои, но и продължение, което си заслужава всяка една от отделените му секунди.
„Светът ще бъде спасен и съграден наново именно от мечтателите.”

събота, 12 август 2017 г.

„Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената“ от Бенджамин Алире Саенц

„Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената“ разказва история, която е обичана от много от читателите. С новината за издаването ѝ и на български, книгата предизвика голям шум сред книжното общество у нас, което по-късно, заедно с позитивните мнения, ме подтикна да се докосна до изграденият от Бенджамин Алире Саенц, свят. Нещо, за което никак не съжалявам.
Книгата ни представя историята на Ари и Данте, две момчета, които на пръв поглед са различни, но поели по пътя към себеоткриването. Една история за израстването, приятелството и любовта, история, която показва, че открояването от останалите не е по-малко лошо. Авторът успява да включи важни теми засягащи съвременното общество, но въпреки този факт, успява и да предаде случващото се на героите по един лек и приятен начин, въвлича читателят в света на Ари и Данте така, че ние самите да се почувстваме като част от него, а красивият начин по който бива разказано случващото само все повече и повече поглъща вниманието на четящият, каращо го да отгръща страница след страница.

„Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената“ ни връща назад във времето, преди близо 30 години, и ни показва един малко по-различен свят, където общоприетото е по-различно от това в наши дни. Това е роман, който крие в себе си далеч повече от това, което един човек може да предположи, съдейки по анотацията му; нещо, което може да откриеш измежду страниците на романа само ако си склонен да му дадеш шанс.
Макар и да не са засегнати фентъзи елементи, то в романът на Саенц се долавят частички магия, струящи от всяка страница. Освен една изключително действителна история, разказана по не натоварващ начин, ние ставаме свидетели на едно силно и дълготрайно приятелство, струящата любов на двете момчета едно към друго, но и на силната родителска обич. Колкото и отдавна да ни се струва този период обаче, 1987 година е все така близка, а заедно с това и историята на двете момчета, която бива съпътствана от предразсъдъци, съществуващи все така и днес. Бенджамин Алире Саенц преплита всичко това и изгражда няколко напълно реалистични образа, позволявайки на всеки читател да се преоткрие в някого – дали вече открил своя път или някой, който тепърва му предстои да го стори.

Героите в книгата са представени като двама нормални тинейджъра с типичните за тях проблеми - това е едно от нещата, които обичам. Те не са идеализирани, дори напротив, а така шансът да се докоснем до тях, е още по-голям. Аристотел е мексиканец, който е измъчван от тайните за миналото на семейството си. Но също така той е умен и грижовен, смел и готов на всичко за близките си. От друга страна имаме и Данте – момчето, което обича да рисува и чете поезия; това момче, което бързо би те накарало да се усмихнеш и да погледнеш по един различен начин на света. Момче, което би помогнала на всеки, стига да можеше. Добрината, която Данте притежаваше като герой ме накара бързо да се привържа към него. Двамата, на пръв поглед противоположности, се оказват това, от което другият се нуждае и се допълват по начин, по който те и не предполагат. Постепенно виждаме как Ари и Данте откриват своят път и израстват – превръщат се в това, което са.
Важна част в романа на автора изиграха и родителите на двете момчета – нещо, което също ми допадна, предвид факта, че семействата на героите рядко взимат участие в книгите. Както тези на Арисотел, то така и тези на Данте, бяха показани като подкрепящи, готови на всичко за синовете си и тяхното щастие, без значение как би изглеждало това отстрани. Колкото и различни обаче са двете момчета, то толкова различни са и самите семейни обстановки, в които те са израснали – и да, двамата са били обичани, но докато семейство Кинтана нямат тайни помежду си, то това не важи за семейството на Аристотел, където тайните играят ключова роля дори и в израстването на главният герой от семейство Мендоса.
source
Действието не едно от най-бързо развиващите се, но е от онези книги, които бързо успяват да уловят читателят в клопката си и да поддържат интереса му до самият край. Това е роман, който ни кара да се замислим над миналото, но и над настоящето. Роман, който ще предизвика купища от емоции като гняв, тъга, щастие и дори сълзи, но е и роман, след чийто край ще останете удовлетворени, искащи още и още. „Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената“ не е от онези четива, където сме погълнати от свят на приключения и загадки. Тук става дума за живота такъв, какъвто всички го познаваме, живот, често изпълнен с трудности, но и щастливи мигове, откриеш ли правилните хора. Бенджамин Алире Саенц е създал една история, способна да докосне всеки читател, отделил от времето си за нея. Това е историята на Аристотел и Данте, поели по пътя да опознаят себе си, историята за всеки един от нас, който се нуждае от това. 
„Сигурно е страхотно да си въздухът. Можех да бъда едновременно нещо и нищо. Необходим и в същото време невидим. Всички щяха да се нуждаят от мен и никой нямаше да ме вижда.”

събота, 5 август 2017 г.

„Четирите цвята на магията“ от В. Е. Шуаб

Резултат с изображение за 4те цвята на магиятаИма няколко типа книги – такива, които и да искаш, не са това, на което си се надявал; такива, които макар да започват постепенно, с времето приковават вниманието на читателя; има и такива обаче, които още чрез първото изречение улавят интереса. „Четирите цвята на магията“ е именно от последния вид. Това е роман, изпълнен с магия и приключения, роман с една нетипична идея, разказана по един увлекателен начин и всепоглъщащ стил на писане, благодарение на който все пак историята е предадена леко и приятно, карайки те неохотно да прелистваш страниците та да разбереш още малко за премеждията на героите.
Не са много авторите, които така бързо успяват да уловят читателя от самото начало, но и плавно да го въведат в събитията. В. Е. Шуаб обаче е една от тях. Освен красивият и ненатоварващ начин, по който е разказана историята, читателят постепенно бива запознат с идеята на заглавието, а в самият роман се преплитат не един, а цели четири отделни свята, всеки по-различен и открояващ се с нещо от останалите три. Потапяме се в една атмосфера, където всеизвестният Лондон е представен в четири различни светлини, като чрез дарбата на Кел да пътуваме между тези светове, ние получаваме възможността да изградим представа за всеки един от тях. И докато Черният Лондон бе погълнат от магията, причинила изчезването му, то Червеният бе това, което нито Белият, със своите крал и кралица, нито Сивият, с отсъствието на магията, са.

„Четирите цвята на магията“ освен така добре изградените Лондони, има също така интересни и внимателно изградени персонажи. Всеки един от тях притежава своите типични черти, които го открояват на фона на другите и това ги прави запомнящи се. Остроумни, загадъчни, забавни, мъдри и понякога дори твърдоглави, те не се спират пред нищо за да постигнат това, което искат.
Кел, един от малкото оцелели антари, освен, че се откроява със своето палто, е един особено интересен образ, притежаващ почти всички качества изброени преди миг. С мистериозно минало, но готов на всичко за тези, които обича, той бе успял да запази онази част от себе си, която би се унищожила ако не притежаваше този силен дух. Без значение дали става дума за кралското семейство или за членовете на другите Лондони, той бе готов да се пожертва неведнъж. И макар тук постепенно да ни бе разкрита част от него, то има неща за магьосника, които тепърва ще излизат наяве
Образът на Делайла Бард е от онези в книгите, които не остават незабелязани. Готова за приключения, без значение дали това няма да доведе дори и до смъртта ѝ, тя често се забърква в беди, но и винаги излиза успешно от тях. Със саркастичните си коментари, борбения си дух и дори упоритостта си, тя бързо се превърна в един от любимите ми образи, за които съм чела и за които нямам търпение да науча повече. Изпълнена с жизненост, Лайла е същевременно и от онези герои, които биха рискували себе си за останалите, а това, което видяхме от нея в тази книга е само малка част, която авторката ни разкри и тепърва ни предстои да опознаваме джебчийката от Сивия Лондон.
Макар израснали с различни разбирания и в съвсем различни светове, той в Червения Лондон, свят на магия и щастие, а тя в Сивия Лондон, място без магия и изпълнено с мъка, то те двамата се оказаха парченцето, което липсва на другия. В. Е. Шуаб изгради връзката им постепенно, тя самата не беше перфектна, но точно това я направи такава, каквато е в края на книгата. Двамата, на пръв поглед различни, си приличат повече отколкото изглежда.
source
В самият свят антарите бяха двама – Кел и Холанд, но това бе единственото нещо, по което си приличаха. Докато Кел бе израснал покрай любящото кралско семейство и те го смятаха за свой син, то Холанд далеч не бе това за близнаците Дейн, управляващи Белият Лондон. В ръцете им той бе само една играчка и макар поведението на Холанд понякога да предизвикваше противоречиви чувства в мен, успях да разбера причините за повечето му постъпки.
И докато в повечето книги, до които съм имала досег злодеят е бил един, то тук те са двама. Атос и Астрид са едни от най-добре изградените антигерои, за които съм чела и които въпреки целите си, успях да харесам. Изпълнени с жажда за власт и безпощадност, близнаците Дейн бяха готови на всичко за да изпълнят намеренията си. Образите на краля и кралицата на Червеният Лондон също оказаха роля в случващото се, и макар те да бяха изпълнени със загриженост не само към Кел, но и към цялото кралство, този образ, който плени интереса ми, се оказа този на сина им – Рай. Забавен, умен, макар и невладеещ магия, той освен, че приемаше младият антари за свой роден брат, принцът бе готов на всичко за народа си и неготово щастие. 

„Четирите цвята на магията“ е едно обещаващо начало на една изпълнена с вълшебства история, криеща повече в себе си, отколкото човек може да предположи. Това е книга, струваща си всяка една минута, книга, която ще ни запознае с много нови герои, ще ни потопи в няколко различни свята и ще предизвика най-различни чувства у четящият, но е книга, която бързо те улавя в капана си и не те пуска до края, а единственото, което ти се иска след това е да узнаеш как продължава историята от тук нататък. Това е роман, който в тези близо 400 страници разгръща една нова и непозната идея с куп премеждия и много магия, но и остава след себе си въпроси, чиито отговори тепърва ще бъдат издавани.
„Някои крадат, за да останат живи, други крадат, за да се чувстват живи. Съвсем просто е.“