21 юни 2017 г.

„Златният мост“ от Ева Фьолер

Ревю на първа книга.
Преди година се запознах с творчеството на Ева Фьолер и не останах никак разочарована от този факт. Тя ме спечели бързо с първата книга от трилогията за Ана и Себастиано и техните приключения в миналото, а сега, 12 месеца по-късно, отново се докоснах до света, изграден от Фьолер, който изглежда, че става все по-всепоглъщаш вниманието на читателя с всяка следваща част. Идеята за пътуване във времето може да бъде наистина интересна, стига да бъде развита добре. В трилогията на Ева е точно така, всичко бива предадено по един вълнуващ и оригинален начин, позволявайки ти напълно да се потопиш в миналото и да го опознаеш по начин, който не бихме срещнали никъде другаде освен тук.
Често пъти първата книга е ударната при един автор, поради което следващите се оказват далеч на не толкова високо ниво. И докато „Гондолата на времето“ бе едно добро начало, то „Златният мост“ е нещо повече, надмина очакванията ми и ме остави с желанието по-бързо да прочета следващата, и последна, книга от тази трилогия.. Продължението ни гарантира още повече приключения, този път изпращайки ни в Париж по време на Ренесанса, където много неща са способни да ни изненадат. Това е продължението на историята на Ана и Себастиано, чиято задача е по-сложна от тази в първата част. Тук освен бъдещето, на карта е заложен и техният живот.

Това е втората трилогия, в чиято основа е положен елемента за пътуване във времето, с която се запознах и почти веднага обикнах. Към това допринесе и стилът на авторката, който продължава да бъде все така приятен и ненатоварващ, притежаващ способността да ни пренесе години назад и да преживеем приключенията заедно с героите. Едно от нещата, които обичам в тази трилогия, е начинът, по който Фьолер описва обстановката, позволявайки ни на нас, тези живеещи в 21 век, да се върнем назад в миналото и да усетим цялата атмосфера, типична за векове назад. И докато в „Гондолата на времето“ в едно се преплитаха Венеция от миналото и Венеция от настоящето, то тук по-наблегнато бе върху Париж – такъв, какъвто е бил през 17 век. Периодът, в който се развива „Златният мост“ пленява четящият с вълнуващата история, съчетана с познатата ни такава за Тримата мускетари, с пищните балове и красивите рокли, характерни за миналото.
Сюжетната линия бива развита повече от добре, а заедно с това, благодарение на бързо развиващото се действие, читателят не бива оставен да скучае и за миг. Самият роман започва с една от мисиите на младите герои, позволявайки ни да видим колко добър екип са всъщност освен като пътуващи във времето, то така и един за друг.

Ева Фьолер предизвика изненада у мен не само откъм сюжета, но и от страна на героите. Ана претърпя своята промяна още в предходната книга, показвайки ни колко смела и жертвоготвна за близките си може да бъде. Младото момиче притежаваше онази лека наивност и несигурност в себе си, които обаче оставаха на заден план, когато знаеше, че обичните ѝ хора са в опасност. И докато в „Гондолата на времето“ тепърва ѝ предстоеше да опознава пътуването във времето, то тук тя бе показана в една по-различна светлина, светлина, в която знаеше какво прави и как да го направи. През по-голямата част от романа ѝ се налагаше да се бори сама, без Себастиано, което само я направи по-силна за това, което тепърва ѝ предстои.
Мъжкият образ бе от тези, които веднага допадат на читателя още при първата им среща. Той, макар и загубил паметта си, дълбокото в себе си беше запазил типичните за характера му черти заедно с любовта му към Ана. Въпреки че това му Аз не е изчезнало заедно със спомените му, ние го виждаме по един различен от първата книга, начин. Тук Себастиано е отдаден спрямо работата си като мускетар и не се колебае във взимане на решения, стига да не опре до Ана. Немалко пъти виждаме искреността в чувствата му и на какво е готов за нея.
Любовната история ми се стори дори още по-затрогваща отколкото очаквах да бъде. В „Гондолата на времето“ чувствата им един към друг тепърва бяха обрисувани, докато тук ясно си проличава колко силни са те и как биха направили всичко за другия.
Второстепенните герои не бяха по-малко интересни. Мари и Филип бяха едни от хората, с които Ана се сближи и които бяха до нея. От друга страна е злодеят, който така и не бива разкрит до краят. Той самият не е само един и това единствено затруднява задачата, която Ана и Себастиано трябва да изпълнят, за да се върнат в своето време.

„Златният мост“ е книга, гарантираща приключения, опасности и смях; книга, която съчетава в едно любов, кралските заговори и един особено интересен период от историята на Франция. Подсилени откъм мотива за пътуване във времето, романа би допаднал на този, желаещ нещо леко, приятно и същевременно вълнуващо за четене, което ще го отведе в различни епохи. 
Дори по-добра от предшественицата си, „Златният мост“ ни разказва за едно приключения в миналото, което би се сторило интересно дори и на тези, които не са почитатели на историята. Романа предизвиква топли чувства у четящият, а единственото, което му остава на него е да се гмурне в следващото приключение с Ана и Себастиано, макар и да знае,че това е последният път, в който има шанс да пропътува години назад и да прекара време с така любимите си герои. Това е една история за любов, пътуване във времето и опасни приключения, която би допаднала на всеки, искащ нещо необичайно, предадено по един очарователен начин.
„Само свободният дух взема правилните решения.“

10 юни 2017 г.

„Жестока любов“ от Колийн Хувър

Резултат с изображение за жестока любов колийн хувърЗа първи път се докоснах до творчеството на Колийн Хувър преди три години чрез романа ѝ „Без Хоуп“, от който останах достатъчно удовлетворена, че да имам желание да прочета още нещо от авторката. За разлика от дуологията ѝ, която проследява живота на Дийн и Хоуп, двама тинейджъри с по-силна връзка отколкото предполагат, в „Жестока любов“ се обхваща живота на Майлс, пилот с мрачно и болезнено минало, което все така го измъчва в настоящето, както и живота на Тейт, медицинска сестра, чието съществуване е изпълнено с далеч повече щастие в сравнение с мъжкия образ. Двамата – на пръв поглед различни, се оказват това, от което другия се нуждае.
Колийн Хувър представя историята по един лек начин, дори приятен, въпреки обстоятелствата. Това е черта откъм стила ѝ, която ми направи впечатление още при запознанството ми с творчеството ѝ, черта, която ми хареса, понеже колкото и мрачни теми да засяга в романите си, авторката успява да предаде случващото се под една ненатоварваща за читателя, форма, което спомага за бързото навлизане в историята, но и в по-бързото прелистване на самият роман. Лекотата с която си служи Хувър, заедно с красивият ѝ стил, комбинирани със сюжета на „Жестока любов“, която има да ни предложи повече отколкото изглежда, ни отнасят в един свят, където любовта е нанесла трайни поражения върху някого, свят, където раните изглеждат нелечими и свят, където, колкото и да мислим, че е невъзможно, може да възникнат такива чувства, способни дори да ни унищожат и то завинаги.

„Жестока любов“, която на пръв поглед може да изглежда позната като идея, е нещо съвсем различно от това, което някога сме чели. Това е роман, който показва и красивата, и грозната страна на любовта, както и какви щети е способна да нанесе тя върху един човешки живот.
В книгата попадаме на герои, на един от които миналото се оказва пречка за бъдещето му развитие, романа бива пропит откъм чувства, а това, което улеснява читателя в сближаването му с главните персонажи е това, че Хувър разказва историята и на Майлс, и на Тейт, редувайки главите им. По този начин опозаваме и двамата, виждаме нещата през техния поглед и колко тежко може да бъде не само на единия от тях. Редувайки историята на Майлс и тази на Тейт, авторката преплита минало и настояще и това продължава така до момента, когато е вече невъзможно да продължиш, знаейки, че не си опростил грешките си, допуснати преди.

Героите са това, което изиграва една от най-важните роли в този роман. Тейт бе представена като един силен образ, който въпреки изтощителната връзка развита в последствие между нея и Майлс, успяваше да се изправи. Това, което ми направи впечатление е, че знаеше какво иска и не се отказваше. Въпреки това обаче, я видяхме и като леко наивна героиня, което донесе предимно болка в иначе нормалния ѝ и щастлив живот. За разлика от Майлс, на чието минало бе обърнато по-голямо внимание, това на Тейт бе едва загатнато, а ми се искаше да разбера малко повече за живота ѝ преди да се нанесе при брат си.
Майлс е този, който печели сърцата на феновете с красивият си външен вид и тежкото минало, което се крие зад това, иначе, студено изражение. С всяка една следваща глава от негова гледна точка, ние разбираме все повече за това какъв е бил той преди няколко години и какво го е направило такъв, какъвто го виждаме в настоящето. Изпитал болка, а същевременно толкова млад, той се отказва от любовта, виждайки какви разрушения носи тя след себе си. Държанието му в днешни дни така и не може да бъде оправдано напълно, но разбирайки все повече тъмни моменти от живота му, толкова по-голямо съжаление започва да изпитва към него читателя и да разбира част от решенията, които той взима, макар и грешни. С времето обаче образът му претърпява промяна – и докато в началото нямаше сили да си прости за постъпките, почернили не само неговия живот, в краят той успява да заживее в настоящето, знаейки, че болката винаги ще е там и никога няма да си отиде.
source
Второстепенните герои тук също изиграват особено важна роля. Рейчъл е героинята, която завинаги ще бъде част от миналото на Майлс, но е и този персонаж, който му показва, че трябва да си позволи да открие щастието и да го изживее. Кеп пък е осемдесетгодишният старец, който помага с мъдрите си съвети на нашите герои. От другата страна са Корбин – брат на Тейт и близък приятел на Майлс, който макар и да не е напълно наясно с миналото на приятеля си, бе до него и Иън, най-добрият приятел на главния мъжки образ, който го подкрепяше, знаейки най-дълбоките му тайни, но и човекът, който насочи Майлс в правилната посока.

Пълнокръвни герои, интересен и леко заплетен сюжет, ненатоварващ и красив стил на писане от страна на авторката – това са само част от нещата, които читателят среща в „Жестока любов“. Това е един роман, в който привличането между двама души може да се превърне в една изпепеляваща любов, оставяйки след себе си само разрушения и много болка, роман, който ни разкрива и двете страни на това чувство.
„Жестока любов“ е книга за обичта, но най-вече ни показва, че трябва да намерим пътя към себе си и да заживеем в настоящето, а не в миналото, колкото и дълбоки рани да са ни били нанесени тогава. Чрез романа разбираме, че не винаги може да бъде хубава, понякога тя също може да бъде грозна, но е нещо, което си струва да изживеем.
„Любовта невинаги е красива, Тейт. Понякога прекарваш цял живот, надявайки се, че в крайна сметка ще бъде различно. По-добро. А после, без да разбереш как, отново се озоваваш на стартовата линия, изгубил сърцето си някъде по пътя..“

3 юни 2017 г.

„За да си спомня“ от Лара Ейвъри

Резултат с изображение за за да си спомня лара ейвъри
„За да си спомня“ от Лара Ейвъри проследява историята на Саманта Маккой, момиче, чийто живот се променя след откритието, че е болна от рядка болест наречена Нимън-Пик. Въпреки че в основната на романа стои болестта, той съдържа важни житейски уроци и ни показва, че живота е само един и си заслужава да го изживеем пълноценно. Това на което Ейвъри е заложила не е съсредоточено толкова върху самото заболяване, колкото върху отношенията между героите. Темите за любовта, приятелството и семейството са пряко засегнати, като на всяка една от тях ѝ бе внимателно отделено внимание. По този начин се доказва каква голяма роля играят близките ни в нашият живот и каква голяма подкрепа може да получим именно от тях в такъв труден момент, в който губим всичко останало, което сме имали и за което сме мечтали през целия си живот.

Едно от нещата, които открояват „За да си спомня“ от останалите романи, където се срещаме с дадена болест, е начинът, по който Лара Ейвъри предава на читателя случващото се. Под формата на дневник, четящият не само се доближава още повече до Саманта, но по този начин и самата история звучи по-леко, в което участие взима и приятния и не натоварващ стил на писане на авторката. Това е роман, наситен откъм различни чувства, който поглъща вниманието и продължава така до самият край, когато осъзнаваме в малка част какво действително означава да живееш, а не просто да съществуваш.

Героите, които срещаме в този роман, са тези, които го правят толкова добър. Всеки бе различен от останалите, но успяваше да допринесе с нещо към историята и да я направи открояваща се.
Саманта Маккой е този образ, който предизвиква възхищение в голяма част от прочелите „За да си спомня“. Макар живота ѝ да се преобръща след откритието на Нимън-Пик, тя не сломява глава, а продължава да се бори за това, което винаги е искала. Израстването ѝ се състоя в това, че видя живота в една друга светлина и осъзна истинската му стойност, забеляза неща, които преди не са влизали в обкръжението ѝ. И това, с което Сам остана запомняща се в много читатели, докоснали се до този роман, е смелостта, която тя прояви и желанието ѝ за живот, което не изгуби дори и тогава, когато нямаше надежда. 
Един от героите, който неизменно бе до Сам, е Купър. Връзката помежду им е започнала много преди героинята да разбере за болестта, а това, което тя донесе със себе си бе сближаването на двама приятели от детинство, изгубили пътя един към друг в гимназията. Куп бе първият човек, на когото Сам призна за заболяването си, а подкрепата, която последва от негова страна след това, се оказа онова, което помогна на героинята да не се предаде, колкото и упорита да беше. Приятелството им, което постепенно се укрепи отново, бе онова, което винаги ме караше да се усмихвам. Тази нишка, която за кратко се бе прекъснала, бе съединена отново, а заедно с това връзката между тях единствено стана по-силна от преди.
Стюарт Шах е онова момче, за което всяка тинейджърка не би отказала да мечтае. Мил, готов на всичко за тези, които обича и талантлив, той също оказа нужната подкрепа на Сам и бе до нея в трудните моменти. Мади бе най-добрата приятелка на Сам и човекът, участващ с Маккой в дебатите. Мади бе тази, която бе до Саманта въпреки всичко, а приятелството между двете момичета ставаше все по-силно с напредването в романа, въпреки малкото неразбирателства, които възникнаха помежду им. Единствено ми се искаше тази връзка между двете момичета да бе показвана по-често.
Героите, които Лара Ейвъри е създала, както и взаимоотношенията им с главният женски образ, са това, което не позволява на романа да се слее с останалите. Всеки един от тях прояви сила – Сам, борейки се болестта и последствията от нея, а приятелите и семейството ѝ я проявиха, въпреки че знаеха как може да приключи историята на един от най-близките им.

Лара Ейвъри показва пред читателя как светът ти може да се преобърне за един кратък миг и всичко градено с годините да се разпадне. „За да си спомня“ е роман, от който лъха надежда, любов, силно приятелство, но е и роман, който ни показва, че живота не винаги има щастлив завършек. Това е една прочувствена история, която, колкото и позната да изглежда, има какво да предложи на всеки един от нас, история, която ще предизвика възхита от упоритостта на Саманта, която има желание за живот и не се предава пред заболяването, отнело ѝ всичко, което някога е искала. Това е четиво, което би допаднало на всеки, искащ да се потопи в една реалистична, но красива история, пропита с много чувства и най-вече, показваща ни, че колкото и трудности да срещаме, трябва да се борим до самия край.

Понякога животът е наистина ужасен. Понякога те сюрпризира със странна болест. Понякога животът наистина си го бива, но никога не е прост. И когато обърна поглед назад, ще знам, че съм опитала.