14 март 2017 г.

„Дете на пустинята“ от Олуин Хамилтън

Резултат с изображение за дете на пустинята
След прочита на „Гневът и зората“ и първото ми докосване с арабската култура, осъзнах колко по-магичен е този свят преплитащ в себе си вълшебство и нечувани истории за принцове и принцеси. Чрез дебютният роман на Олуин Хамилтън попадаме в обстановка на джинове, магия и борба за власт. „Дете на пустинята“ надхвърли очакванията ми, а единственото, което остави след себе си тази първа книга е нетърпението, с което очаквам следващата част от трилогията.
Историята, която Олуин Хамилтън предава на читателя чрез романа си, приковава вниманието му от първата страница и това продължава докато не затвори и последната. В комбинация с интересната идея, увлекателния стил на писане и лекото препредаване на случващото се, „Дете на пустинята“ се чете неусетно.
Авторката успешно ни пренася в един непознат, за нас, свят изпълнен с приключения и вълшебства, където приказките имат по-голяма роля отколкото хората предполагат. Самите легенди са представени като част от основния сюжет, преплитат се с идеята на романа и се превръщат в неизменна част от него.

Спрямо анотацията очаквах един свят далеч по-различен от този, който всъщност получих. И който се оказа по-добър от това, което си представях.
Това, което откроява „Дете на пустинята“ от част от останалите романи е естественият начин, по който се развиват събитията – от момента в който Амани взема участие в стрелбата до последвалите събития след това и дните, споделени с Джин.
Приключенията в романа се преплитат едно с друго, а нестихващото действие помага в бързото му прелистване и поддържането на интереса у четящият. Магия, джинове и същества, които ги има само тук – „Дете на пустинята“ включва всичко това, а Олуин Хамилтън го представя по един невероятен начин, по който няма как да не предизвика вълнение относно продължението.

Героите са важен елемент за всяка една история. Тук я проследяваме от гледната точка на Амани – момичето, готово на всичко само и само да се измъкне от Дъстоук, колкото и неприятности да ѝ носи това. Решителна и остроумна, тя е повече от това, което виждаме в началото. В хода на действието потенциала ѝ се развива все повече и докато в началото бе герой, който би изоставил събеседника си само за да се спаси, то в по-късен етап ставаме свидетели на това как е готова да се жертва за екипа. Научила се как да използва оръжие сама, Амани Ал‘Хиза е представена като борбен персонаж, който няма как да не ти направи впечатление.
Джин е вторият главен герой. Той е от типа мъжки образи, които веднага пленяват ума и сърцето ти - от постъпките до мистериозната им същност. Единственото, което знаем за него е името му, като дори и то може да се окаже лъжа. Находчив, жертвоготовен и тайнствен. С краят на книгата обаче идва и моментът, когато историята на мистериозния чужденец излиза наяве и той се оказва не този, за когото всички го мислят. Връзката, която се изграждаше с времето между него и Амани не бе прибързана, изграждаше се постепенно и по този начин имахме възможността да наблюдаваме как отношенията им се променят. Двамата се допълваха и спасяваха животите си взаимно, когато другият бе в опасност.
source
Във фентъзи романите, авторът отделя жизненоважна роля на злодеят, но с всяка следваща книга от този жанр, е все по-трудно да се изгради такъв образ, който да се откроява от останалите. И докато султана е в основната на всичко, то тук неговото място е заел Нагуиб – герой, който макар и представен в лоша светлина, харесах в началото, поради начина, по който го беше въвела първоначално авторката.
Във втората книга от трилогията тепърва ни предстои да опознаваме герои, които срещнахме тук като Шазад, която бе един от смелите образи, Хала, един привидно изпълнен с омраза герой, от който ни очакват изненади и Бахи, който бе онова очарователно момче, което винаги те кара да се усмихваш. Принц Ахмед бе онзи, за който се разнасят, все по-различни от останалите, слухове. Това, което прави впечатление са добрите му намерения и как иска да превърне света в едно по-добро място.
„Дете на пустинята“ е роман, който освен обещаващ сюжет, има и герои, възбуждащи интерес в читателя. Бъдещето развитие на всеки от тях – главен или второстепенен – е част от това, което поддържа вниманието към продължението.

Това е четиво, което грабва вниманието със сюжета и герои си. Съчетава един свят на приказки и успява да ни пренесе в една пустиня, където мъжете управляват света, а жените са без значение. „Дете на пустинята“ е пясък, любов, тайни и магия, тя е тази книга, която би те погълнала и държала в напрежение до края ѝ.
Изтока и запада се сблъскват, от страниците бликат приключения, а на фона на това се долавят и елементите, типични за арабската култура. Книга за един добре изграден свят с интересни герои, тайни и породеният бунт за един по-добър свят.
„Но ако знанието било сила, то непознатото било най-голямата слабост на безсмъртните твари.“

7 март 2017 г.

„Гневът и зората“ от Рене Ахдие

Резултат с изображение за гневът и зората
Рядко ще попаднете на негативно мнение относно тази книга. „Гневът и зората“ излезе на българският пазар преди малко повече от година, като все още помня колко бързо набра популярност романа и у нас. Година по-късно, разбрах на какво се дължат всички позитивни мнения относно написаното от Рене Ахдие и защо това е една от книгите, с които бе запомнена 2016 както и защо романа се превърна в любимо четиво на толкова хора от буктюб обществото.
В „Гневът и зората“ попадаме в един нов, по-различен и необикновен, но всепоглъщащ те свят, където всяка следваща зора означава нова смърт. Четивото, което е вдъхновено от приказките за 1001 нощ, обещава една интересна и вълнуваща история, изпълнена с тайни и вълшебства, поради които трудно би оставил и за момент романа на Ахдие.
Макар и вдъхновена от познатите ни истории за Шехерезада и цар Шахриар, написаното от авторката се различава от това, което можем да срещнем в „Хиляда и една нощ“. „Гневът и зората“ предава историята си по един плавен и увлекателен начин, а магията на арабската култура се усеща на всяка една следваща страница.

В книгата се срещат доста описания – от това как изглежда облеклото на героите до това с какви ястия се хранят. И въпреки това романът и за миг не успява да отегчи, а тези детайли дори спомагат да се потопиш в света, който е изградила Рене Ахдие. С красивият стил на писане на авторката, който се долавя дори и в превод, романът се чете бързо, а действието, което в началото се развива плавно, след стотната страница набира скорост и всичко започва да се случва неусетно.

Героите са едни от най-важните елементи в една книга. А тук те са тези, които обикнах почти веднага.
Шахризад бе едва на шестнадесет, но далеч по-мъдра за годините си. Първото, което разбираме за нея е, че е изгубила най-добрата си приятелка и е готова на всичко за да отмъсти на този, отнел я от нея и семейството ѝ. С решението си да стане следващата жена на Халифа, причината за толкова много смърт по земите на Рей, Шази се доказа като едно смело и борбено момиче, което не знаеше дали ще успее с целта си, но беше решена да открие причината, която стои зад смъртта на убитите момичета и да отмъсти за болката, която Халифа е причинил в момента, когато Шива се оказва една от многото, загубили живота си в двореца.
Младото момиче освен храбра, притежаваше и доза саркастичност, а хапливите ѝ коментари, повечето пъти отправени към Халид или Джалал, бяха това, което веднага ме караше да се усмихвам. Но докато всичко започна с омраза, то далеч не е гарантирано, че и ще завърши по този начин.
Халид е героят, който крие най-много тайни, но и най-много болка в себе си. Той знае, че хората го смятат за чудовище заради постъпките му, но далеч не се опитва да промени вижданията им. В началото го виждаме като студен и непреклонен, но зад тези му стени, се крие едно малко момче, станало свидетел на убийство и отгледано без бащинска обич. Момче, на което бързо му се е наложило да стане следващият халиф на Хорасан. С всяка следваща страница обаче истинската му същност се разкрива, а заедно с това наяве излиза и истината защо трябва да жертва живота на момиче при всяка зора, а с това се разбира, че Халид ибн ал Рашид далеч не е чудовището, за което всички го смятат.
Любовната история между Шахризад и халифа на Хорасан е очаквана, но дори и тогава предизвиква топли чувства в четящият. Рене Ахдие я е превърнала в нещо, което макар и познато, ти харесва. И макар главната героиня да мразеше Халид за отнемането на живота на Шива, а той да странеше от нея, двамата постепенно се сближават и омразата остава на заден план, докато друга емоция не заема нейното място.
Внимание бе обърнато и на второстепенните герои като Деспина и Джалал. Те бързо се превърнаха в следващата ми любима двойка образи. Тя бе смела и уверена, а той дързък, печелещ сърцето на всяка една жена с вида си. И двамата бяха саркастични, но и защитнически настроени към близките си. Хареса ми връзката, която постепенно Деспина и Шази изградиха и как макар и Деспина да бе прислужница на Шахризад, то тя се държеше непринудено със своята господарка.
Тарик и Рахим са друга част от образите с които се срещаме в „Гневът и зората“. Те са от онези герои, които харесваш в началото, но след дадена постъпка започват да ти стават антипатични.
Тарик бе този, който искаше да отмъсти за загубата на братовчедка си, а по-късно и да спаси Шахризад от Халифа. Воден от гнева си, понякога не мислеше трезво, а това, което смяташе, че е любов, която изпитва към главната героиня, е нещо, което по-скоро изглеждаше като дълбока привързаност.

source
„Гневът и зората“ освен завладяваща история, включва и интересни образи, кои от кои по-различни. Всеки се отличаваше от останалите, също както и всеки имаше собствени проблеми, с които му се налагаше да се справя, но през тези 416 страници ставахме свидетели и на израстването на отделни герои.

Романът е от онези, които предизвикват интерес още от първата страница и го удържат до последната. Рене Ахдие представя на читателя една приказка за халифа на Хорасан и съпругата му Шахризад, която пленява читателя, а единственото, което остава след себе си „Гневът и зората“, то това е нетърпението да разбереш как продължава тази история в следващата книга от дуологията. Това е роман, в който можем да открием жаждата за отмъщение предизвикана от болката, магия, но и омразата, която постепенно се превръща в любов.
„Някои неща съществуват в живота ни само за един кратък миг. И трябва да ги оставим, за да осветят и друго небе.“

1 март 2017 г.

„Парцалена принцеса“ от Ерин Уот

Резултат с изображение за парцалена принцесаПарцалена принцеса“ е едно леко и бързо четиво, което ще ти помогне да се оттърсиш от външният свят и да навлезеш в този на героите и проблемите, с които им се налага да се справят.
В началото не бях убедена дали ще харесам романът, не очаквах да бъде перфектен, предвид основната идея и по колко познат начин може да бъде развита тя.
Типичното за тези истории е, че главната героиня е преживяла известна загуба, след което се намира някой роднина, а това довежда и до запознанството ѝ с момчето, държащо се студено с нея, поради случка, преживяна в миналото му. Основната идея в този роман се доближава до това описание - представя ни се историята на Ела Харпър, загубила майка си и семейство Роял, което съсипва всичко и всеки, до което се докосне.
Седемнадесет годишното момиче и петимата братя са израснали в една съвсем различна обстановка – докато Ела се е опитвала да оцелява ден за ден, то момчетата са имали всичко в излишък. На пръв поглед са напълно противоречащи си герои. Това, което постепенно ги свързва е загубата, преживяна и от двете страни.

Стилът на писане от страна на двамата автори е лек, а историята на героите се предава по един достъпен начин. Вникването в света на Ела и петте момчета става неусетно, също както неусетно се прелистват страниците. И въпреки това, това не е от онези всепоглъщащи вниманието произведения, не е нищо невиждано до сега предвид жанрът, в който попада, не е и нещо, което няма да виждаме за вбъдеще. Драмата ясно се долавя през цялото време, като е заложено главно на основния обрат в краят на книгата, макар напълно предвидим от самото начало. Това, което ме изненада приятно е, че макар героите да изпитваха желание за нещо повече, отношенията им рядко отиваха в тази посока. Нещо, което е по-нетипично за книгите от този жанр.

С всеки един издаващ се роман е все по-трудно да попаднеш на оригинални и интересни герои. Тези тук не са такива, каквито не сме виждали – до един имат проблеми, с които трябва да се справят и причина, довела ги до определено състояние.
Ела Харпър е главният женски персонаж в „Парцалена принцеса“. Едва на седемнадесет, тя е принудена да се грижи сама за себе си, без да има човек , на който да разчита в нужда. Прави всичко възможно само за да оцелее, колкото и да ѝ е трудно, продължава напред, знаейки, че това ще ѝ помогне да изгради бъдещето си. И в началото я виждаме като едно упорито момиче, искащо само да подреди живота си. И това е така, докато не се среща със семейство Роял.
Имаше моменти, в които успяваше да постъпи правилно и съзнанието ѝ не бе замъглено. От друга страна, имаше и такива, когато бе далеч от това и постъпваше глупаво. Наивността ѝ, че семейство Роял може да не е това, което всички казват, че е, успява да я съсипе повече от всякога. Това, което ми хареса е, че макар и думите и постъпките на хората около нея да я нараняваха, тя не сломяваше глава, а дори напротив – изправяше се лице в лице с тях и не показваше как ѝ се отразява стореното от събеседника ѝ, не проронваше и сълза, докато в същото това време го изживяваше вътрешно.
Рийд Роял е типичното момче от тези романи, което крие някоя тайна, превърнала го във версията, която виждаме. В началото се държи грубо и студено, но постепенно в него се пораждат чувства, които той се опитва да игнорира. Истината е, че така и не разбрахме много за неговият образ в първата книга от трилогията и тепърва предстои да разберем какво минало крие той и какво го е превърнало в този, който виждаме в „Парцалена принцеса“.
Чувствата, които се пораждат между двамата понякога не ми действаха добре. Това, което той причиняваше на Ела в началото, а по-късно и това, което се случи в последните страници, е част от причините да намирам тези им чувства за изтощителни.
Четиримата му братя – близнаците Сойер и Себастиан, колежанинът Гидиън и този, който е по залаганията Истън, бяха колкото еднакви – то толкова и различни. Всеки един от тях имаше своето минало. Най-много видяхме от Истън, който бързо се превърна в любимият ми мъжки образ от цялата книга. Със забавните си коментари и чарът си, би грабнал сърцето на всяко едно момиче.
source
Валери също бе един от героите, които няма как да не ти допаднат. Въпреки богатият живот сред който живее, тя бе успяла да запази земното си държание. Между нея и Ел бързо възникна едно силно приятелство, а двете момичета бързо се довериха една на друга. И докато всички страняха от новият член на семейство Роял, Вал бе единствената, която се доближи до Ела и я опозна, като не я съдеше по миналото ѝ и това, което е правила само за да преживее денят.
Брук, приятелката на Калъм, изиграва важна роля в хода на действието. С времето става ясно каква е истинската ѝ цел, бързо разбираме защо е постъпила по определен начин и какво се крие зад привидно доброто ѝ държание и всички усмивки.

Парцалена принцеса“ е книга за оцеляването и преследващото те минало. Книга изпълнена с тайни, страст, омраза и същевременно любов. Това бе един драматичен роман, който би допаднал на всеки, харесващ съвременната романтика или просто на този, който се нуждае от някое развлекателно четиво.
"Винаги съм се надявала, че след лошия ден се задава нов, по-светъл и по-хубав. Продължавам да вярвам, че ме очаква нещо прекрасно. Важното е да бъда търпелива."