The Autumn Book Tag

source

Благодаря на Теди за тага.

1. Кое е любимото ти нещо относно есента?

Няма човек, който да не е забелязал колко красив е този сезон всъщност. Освен това се завръщат голяма част сериали и горещият шоколад като напитка. Мъгливите сутрини също са една доста харесвана от мен част.

2. Коя книга ти напомня за училищните дни?

"Скай" от Джос Стърлинг. Освен това, че действието се развива по време на учебната година, аз самата я прочетох в един такъв период и доста опявах на приятелите си за това колко сладки са всъщност Зед и Скай.

3. Коя корица ти напомня за есента?

"Град на паднали ангели" от Касандра Клеър.

4. Коя е любимата ти хорър или Хелоуин история?

Няма такава.

5. Кой е любимият ти хорър или Хелоуин филм?

Не мисля, че откакто разбрах за Halloweentown съм пропускала да го гледам всяка есен. Може да знам историята и репликите наизуст,  но все така продължава да е любимият ми за през сезона и да ме зарежда с есенно настроение. Това ще е като Коледа без "Сам вкъщи"

6. Кое излизане на книга през есента очакваш най-много?

Не съм се интересувала толкова от сезонните планове на издателствата, за разлика от годишните. Според този на Егмонт трябва да издадат"Магнус Чейс: Чукът на Тор" от Рик Риърдън и последната книга от поредицата за братята Бенедикт - Summer Shadows от Джос Стърлинг през следващите два месеца.

7. Кое излизане на филм през есента очакваш?

"Домът на мис Перигрин за чудати деца". Все още не съм прочела книгата, но трейлъра ми се струва наистина добър.

8. Кои три книги планираш да прочетеш тази есен?

"Последните оцелели: Живота, какъвто го познавахме", "По залез" и "Тези плитки гробове".

„Неизчезваща“ от Александра Бракен

Ревю на първа книга.

„Тъмна дарба“ ме накара да се влюбя, след което разби сърцето ми на колкото е възможно по-малки парченца. „Неизчезваща“ обаче се оказа подходящото лепилото, способно да поправи последиците от предходната книга. 

Александра Бракен се завръща с по-силно продължение, отколкото може да се и надяваш. Често, вторите книги се оказват разочароващи, но „Неизчезваща“ е комбинация от всичко, което може да искаш – нестихващо действие, решителни герои и невероятни обрати, поради които да искаш следващата книга на момента.

Първите няколко страници ни запознават с живота на Руби в Лигата. Точно те ми вървяха най-бавно, но знаейки, че след още двадесетина ще настъпят интересните събития, продължих. И не съжалявам, защото точно чрез тях успяваме да проследим какво се случва в Детската лига, но и промените, които главната героиня е претърпяла в краткият срок на шест месеца.

Също както и  „Тъмна дарба“, то така и тук, стилът на авторката е увлекателен, дори реалистичен, позволявайки ти да се представиш на мястото на героите и да преживееш това, през което преминават и те.  

Макар в началото действието да се развива плавно, няколко страници по-късно, всичко се преобръща и докато осъзнаеш какво се е случило, следва нещо друго, което не позволява на читателят да се отегчи.

За разлика от познатитите ни герои от първата книга, при Руби се забелязва най-голяма промяна. През тези шест месеца е тренирана, което я калява като характер. Тя се завръща като по-смела и уверена в себе си и способностите си, макар и от Лигата да я използват като оръжие, за да постигнат целите си. На моменти, макар тази си промяна тя показваше, че дълбоко в нея все още има частички от момичето, което се боеше от това, което може да причини на останалите само чрез докосването си. И въпреки това, се държеше като Водачът, какъвто е. 

При Дунди също се усеща трансформация. Все още сме свидетели на хуморът му, който може да те развесели и в най-напрегнатият момент, както и отдръпването му от хора, които не познава, но в „Неизчезваща“ сме свидетели на промяната, която е настъпила през тези месеци, далеч от приятелите му. Вече е по-сериозен, но все така жертвоготвен за близките си. 

Лиам бе този, при който единствен от всички, не се наблюдава разлика. Продължава да бъде все така омайващ и добросърдечен, успявайките да те успокои дори тогава, когато и неговото сърце препуска. 

Любовната история също ме накара да изпитам приливи на щастие. На фона на събитията в  „Тъмна дарба“, тук сме свидетели отново на това, колко силни са чувствама им един към друг и случилото се в първата книга, не е успяло да заличи това, което изпитват.

Единственият герой, който ми липсваше през цялата книга бе малката Суземе. Надявам се, че ще я видим в продължението, защото тя бе герой, който заслужа поне още една поява заради чара и доброто си сърце, заради това, че е способна да освети и най-мрачното място.

Имахме шансът да срещнем и Кланси Грей, обичаният злодей на тези книги. Макар и показан в лоша светлина, той е от онези злодеи, който няма как да не ти повлияе.

Новите герои, с които Алекс ни среща са също толкова интересни, колкото и старите, стават ни също толкова близки, колкото и другите.

Вида, на пръв поглед студена, беше винаги там, за да предпази приятелите си. Джуд бе очарователният герой, който веднага обикваш, а Коул е този, който не познаваш добре, но нещо ти подсказва да му се довериш.

Екипът, който се сформира постепенно от Руби, Дунди, Лиам, Джуд и Вида навява спомени за отпреди няколко месеца, за момента, в който Руби срещна двете момчета и Зу, за Черната Бети и това, което те преживяха заедно. Отношенията помежду им сгряваше сърцето ми, а думите, разменени между Дунди и Вида предизвикваха широка усмивка на лицето ми, защото колкото и да се караха, те станаха семейство, готови да се бранят един за друг.

source: tumblr

Краят на романа ме остави поразена, с още по-голям пробуден интерес да очаквам третата част, докато „Неизчезваща“ е умопомрачително добро продължение, което не веднъж ще затаява дъха ти, рядко ще пробужда усмивка от твоя страна и ще ти покаже в колко жесток свят живеят героите, но ще прикове вниманието ти и няма да те освободи от хватката си, докато не разбереш как приключва историята.

„Другото, което ме плаши, е, че някаква част от мен разбира защо те разсъждават така. Нали знаеш, че взеха всичко от нас? Защо тогава да не можем да си го върнем обратно, след като имаме тази сила?“

„Бухтичка“ от Джули Мърфи

За първи път разбрах за книгата от блога на Елена през април. Анотацията веднага грабна вниманието ми, а няколко месеца по-късно успях и да я прочета. До сега не се бях докосвала до нищо от Джули Мърфи и първата ни среща определено не бе разочароваща.

Авторката успешно е предала историята на главната героиня, върху чието тегло пада акцентът. Макар и на пръв поглед романът да е лек и приятен, във всяка една страница се долавя темата, засягаща важен проблем в света на съвременния тинейджър. Външния вид играе своята роля в ежедневието ни и доста често, той се оказва причина за подигравки, понеже не влизаш в нечии определени стандарти за това как трябва да изглеждаш. Книгата пречупва тези норми, наложени ни от обществото, показва ни, че външният вид не е всичко и че не всички се интересуват от недостатъците ти, защото точно те, те открояват от останалите перфектни лица, замаскирали себе си зад грим и пластични операции.

„Бухтичка“ е един очарователен роман, който ти вдъхва надежда да се изправиш пред другите и да им докажеш, че независимо дали си 50 или 150 килограма, независимо дали носиш брекети или вместо това нямаш най-хубавата усмивка, то ти може да вършиш това, което и те, че чувстваш ли се добре, не е нужно да се променяш.

Книгата се чете бързо, благодарение на увлекателният стил на Джули и кратките глави. Макар идеята да не е нещо, което не сме срещали по филми или останали романи и да знаем, че накрая въпреки всичко, че нещата ще приключат по добър начин, то „Бухтичка“ успява да прикове вниманието поради това, колко сладък е начина, по който бива предадена историята.

Без излишни драми или описания, които да затормозяват четенето, книгата е написана по начин, по който няма как да не те докосне. И Джули Мърфи се е справила успешно с препредаването на чувствата на нашата Бухтичка – от загубата ѝ на Луси и това колко ѝ липсва тя, през любовните ѝ терзания, до приятелските отношения, които се сформират постепенно между нея и останалите момичета.

Уилолдийн ми хареса от рядко срещаното си име до увереността, която притежаваше. Въпреки това, на моменти и тя, както всички останали, започна да изпитва съмнения в себе си. Чувствайки се добре в кожата си, това бе единственото важно нещо за нея, като не я интересуваше мнението на останалите. Забавна, и най-вече себе си, тя веднага ми допадна. В последствие тя се оказа човекът, вдъхнал смелост и на други, отхвърлени и обиждани от обществото, момичета като Мили и Аманда, и Хана. Заедно, четирите показаха на останалите, че външният вид не бива да ни дава повод да определя хората под дадени етикети. През този период на израстването ѝ, Уилолдийн освен, че откри човек за себе си, който не го интересува колко тежи, тя срещна и истински приятели, които също като нея имат недостатъци, но не се депресират от това, че хората ги отблъскват заради тях.

Очарователният Бо бе следващият герой, който обикнах за кратко време. Макар и името му да бе просто, то самият той не бе чак толкова лесен за разгадаване. Това, което от самото начало не ми позволи да не го харесам е, че не се сланяше към хората, определящи дали един човек е красив или недостатъците му го правят грозен. Вместо това не го интересуваше какво ще кажат останалите за него и отношенията му с Уилолдийн.

Те бяха не малко объркващи на места, но и нямаше как да не те зарадват с това, колко допълващи се един друг всъщност са и двамата. Техните моменти са тези, в които в мен се зараждаха топли чувства.

Не бе толкова наблегнато на любовната история, но въпреки това тя се оказа една от темите, които бяха засегнати най-много след проблема за външният вид и какво влияние оказва той.

Елън в началото изглеждаше приятна като герой, в средата определено не ми бе любимката след думите, които изрече, но в последните няколко страници определено ми допадна повече. Приятелството им с главната героиня определено се нуждаеше от тази почивка, която двете си дадоха.

source

Всеки има шансът да се припознае в героите на Джули Мърфи – дали ще бъде кретенът Патрик, който му доставя удоволствие да обижда или веселата Мили; те биват изградени реалистично, което допринася към това да усетиш романът на авторката близък до себе си.

Краят, макар и очакван, е напълно задоволяващ, а от самият роман, може успешно да си извлечеш съвети, но и е способен да те откъсне от ежедневието ти, предлагайки ти комбинация от забавление и усмивки.

Това е книга, която ти дава куража да излезеш от познатото кътче и да опиташ нещо ново, което има вероятност да ти хареса, дори и останалите да мислят, че мястото ти не е там и най-вече е за това да приемем кои сме и да не се променяме заради чуждото мнение.

„Понякога да разберем кои сме означава да приемем, че сме мозайка от различни изживявания. Аз съм Бухтичка. И Уил, и Уилоудийн. Аз съм дебела. Щастлива. Несигурна. Смела.“

„Верижна реакция“ от Симон Елкелес

Ревю на втора книга.

Също като нейните предшественици, „Верижна реакция“ от Симон Елкелес разкрива пред читателите свят, изпълнен с наркотици, оръжия и изключително силна любов между главните герои. Въпреки повтарящата се основа, върху която е изграден романът, ми допадна. Определено не е любимата ми книга от трите, но в този момент се нуждаех от нещо неангажиращо за четене и точно това ни дава авторката с историята на третия брат Фуентес и Ники Крус.

За пореден път Елкелес не е изневерила на стилът си, поддържа историята по лек и приятен за четящият, начин, давайки му това, от което всички се нуждаем понякога. Вече предвидима на места, „Верижна реакция“ въпреки това успя да задържи вниманието ми през цялото време.

В романът отново се срещат силните семейни отношения, нещото, което ми доставя удоволствие да чета в книгите на Елкелес и как тримата братя са готови да се борят за да се спасят един-друг. Това се оказа важен елемент и от трите части на трилогията и винаги ще бъде нещо, типично за нея. Страстта е отново силно изразена така, че да успеем максимално да се насладим и усетим истинността на чувствата на героите.

Разчитайки на това, че основата е сходна, читателят може да предвиди, че няма да има разлика и в характерите на главните герои, понеже всички те преминават през едни и същи проблеми. Това обаче не е напълно вярно и всеки един Фуентес притежаваше това качество, което да го различава от останалите двама.  Докато Алехандро бе готов да жертва надеждите за бъдещето си в замяна на безопастността на семейството и докато Карлос с удоволствие се забъркваше в беди, то Луис далеч не смяташе да следва стъпките на нито един от двамата, а да се посвети изцяло над това мечтата му да стане реалност. Той е най-малкият и същевременно най-невинният от тримата. Въпреки репутацията му на отличник обаче, на моменти постъпваше глупаво, прибързваше с действията си и не ги осмисляше до край, което водеше и до не чак толкова добър резултат. За кратко той се превърна в съвсем различен човек, но хубавото в книгите на писателката е това, че тя винаги намира начин как да измъкне свой герой от кашите му.

Ники не бе типичната героиня от предишните две книги. Тя нямаше семейство с перфектна репутация като на Брит, нито пък бе толкова жизнерадостна като Киара. Това, което е преживяла в миналото е дало отражение върху настоящето, а доверието ѝ в момчетата бе сведено до минимум. Още в началото разбираме какво ѝ се е случило за да претърпи такава промяна, макар и след като това е разкрито, последствията да ми се сториха предвидими. Нейният образ бе този, който претърпя най-голяма промяна и ако в началото тя не вярваше на никого, то в последните страници бе преодоляла това и имаше доверие на постепенно превърналия се в един от най-важните хора в живота ѝ, Луис.

Любовната история в тази книга ми дойде малко в повече, понеже вече я видяхме и в предходните две части на трилогията. Вече напълно запозната със света на Фуентес, знаех, че в един момент нещо ще преобърне обстановката на 180 градуса, но в края любовта все пак ще възтържествува. Това не ми попречи да ѝ се наслаждавам.

Нямаше как да игнорирам факта, че отново се срещаме с останалите две двойки. Разбираме малко повече за семейните отношения между Алекс и Бритни, както и как продължава връзката между Карлос и Киара. Запознаваме се и с малката, очарователна версия на Пако, който е типичен за рода Фуентес красавец и при всяка поява ме караше да се усмихвам. За кратко се появява и Исабел, която срещаме за първи път след края на „Перфектна химия“ и осъзнаваме, че въпреки изминалото време, това между нея и приятелят на Алекс не е било нищо временно, а далеч по-силно.

source: tumblr

„Верижна реакция“ е един достоен край за тази поредица, винаги готова да те зареди с положителни мисли и чувства. Разказана по един сладък начин, но същевременно и с поне една тайна, заровена дълбоко, трилогията на Симон Елкелес не те оставя безучастен и винаги може да те извади от читателския застой или да възвърне вярата ти, че истинската любов може да е точно пред очите ти и да се окаже, че е човекът, който най-малко подозираш.

„ -Ти ме накара да повярвам в любовта, от която се бях отказала. Благодаря ти, задето ми доказа, че това не е само вълшебна приказка.“