4 ноември 2017 г.

„Сол при солта“ от Рута Сепетис

Резултат с изображение за сол при солтаРута Сепетис бе един нов и непознат за мен автор, докато наскоро не се докоснах до един неин роман, събрал голяма доза популярност в последните няколко месеца. А именно „Сол при солта“. Заглавие, което първоначално ме спечели с корицата и сюжета си, а по-късно и със самият начин, по който Сепетис е предала историята на героите.
Истината е, че имах наистина високи очаквания спрямо „Сол при солта“, които освен, че бяха оправдани, то бяха и надминати. Засягащ реални събития, романът успя да предизвика отдавна неизпитвани в мен чувства. Такива, които изпитах преди няколко години, когато се докоснах до романът на Маркъс Зюсак „Крадецът на книги“. Произведенията и на Зюсак, и на Сепетис не са от най-леките и изпълнени откъм бързо развиващо се действие, но са от онези, които въпреки това, заслужават да се прочетат. Защото и двата романа ни показват света такъв, какъвто е бил преди – изпълнен с жестокост и борба за оцеляване. „Сол при солта“ е роман, пропит от ужаса на войната и страха, породен от нея. Това е роман, който представя реални събития и това е, което го прави толкова ужасяващ, защото четейки за тези герои, знаеш, че в действителност това е сполетяло всички онези хора, станали жертва на миналото. Въпреки обаче бавното развитие на действието, авторката успява по един пленителен начин да въведе четящият в романа си така, че „Сол при солта“ да не напусне мислите ни дълго време, след като сме затворили и последната страница.
Това, което отличава заглавието от останалите на пазара не е само идеята, а и начинът, по който Рута избира да предаде историята на всеки един от нас. Макар и с риск това да не допадне на много от читателите, историята предадена в първо лице, от четирима различни герои, успя да ме докосне по начин, който може би нямаше да ме накара да изпитам същите чувства, ако случващото се бе предадено в различен от избрания от авторката стил.

Книгата ни пренася в далечната 1945 година, когато много съдби биват променени, а жестокостта не намалява дори и за миг. Всеки, искащ да се спаси от войната, се отправя към пристанището в Готенхафен. Не всеки обаче достига до него, а някои дори губят живота си, макар и успели да бъдат едни от тези, качили се на корабите. „Вилхелм Густлоф“ е корабът, който първоначално служи като спасение на много от хората, но в последствие се превръща в причината за смъртта на по-голямата част от пасажерите. Макар и да не бях добре запозната с този период от историята, то всички знаем, макар не и от първа ръка, че животът по време на война е труден и изпълнен с постоянни препятствия и място за щастлив завършек трудно би се намерило. „Сол при солта“ визуализира точно това и успява да предаде целият страх и мъка, цялата болка по един детайлен начин така, че дори ние, които сме далеч от този период, бихме могли да усетим.
Рута Сепетис представя пред очите ни роман, който разкрива една ужасяваща част от миналото, неизвестна за повечето от нас. Поне до този момент. Защото макар и „Сол при солта“ да разкрива разрушението настъпило заедно с Втората световна война, то погледнато през очите на осиротелите деца положението може да ни се стори дори още по-страховито отколкто предполагаме.

Ключова роля в един роман винаги играят и неговите герои. Тук те са едни от най-добре изградените и колоритни, на които съм попадала. Различни по националност, всеки един от тях крие миналото си, но и се бори да оцелее, без значение какво ще им коства това. С развитието на действието получаваме възможността да научим повече за всеки един от тях, за миналото им и това, което ги е довело до „Вилхелм Густлоф“.
Йоана е първият герой, с който се срещаме. Също като всички останали, тя желае да се измъкне от лапите на войната и да открие близките си, като всъщност е представена като един силен женски образ, готов да помага на ранените, но в последствие пред нас се открива и нейната друга, по-ранима, страна.
Флориан бе представен като мистериозен, като постепенно неговото минало също излизаше наяве. Макар и в начало да се държеше настрана от останалите, то с времето това също се променя.
Емилия бе също една от жертвите на войната. Като полякиня нейният живот бе в постоянна опасност, а съдбата ѝ никога не бе сигурна. Твърде млада, на нея ѝ се е наложило да порасне твърде рано също както на всички останали. Но животът ѝ бе далеч една идея по-сложен.
Поета на обувките и малкото безпризорно момченце винаги стопляха душата ми на фона на студената война, а Алфед бе образът в „Сол при солта“, който до самият край така и не успях да харесам. 

Колоритни герои, тежки съдби и много разрушения са част от това, което е романа на Сепетис. Пропит от белезите на войната, „Сол при солта“ би се харесал на всеки, желаещ нещо различно. Защото това е роман, който разказва една не толкова позната част от историята; част, която трябва да бъде чута от всеки.
Това е роман, който остава в паметта на читателя дълго време след като и последната страница бива затворена; роман, до който всеки един трябва да се докосне. Поне веднъж.
„Вашата дъщеря, твоята сестра. Тя е сол при солта.“

28 октомври 2017 г.

„Краят на дните“ от Сюзън Ий


Ревю на първа, втора книга.
В началото на годината прочетох „Ангелско нашествие“ и продължението ѝ - „Ангелски свят“, които ме оставиха с наистина добро впечатление, макар и да изпитвах известни колебания при самото започване на трилогията, дължащо се на многото позитивни ревюта и високи оценки, спрямо книгите на Ий. Оказа се обаче, че „Пенрин и краят на дните“ е една от трилогиите, които заслужават тези позитивни коментари, защото вече цели три книги по-късно, Сюзън Ий продължава да ме държи в тази клопка, в която ме уловиха романите ѝ няколко месеца по-рано.
„Краят на дните“ е от онези заглавия, които чакаш с нетърпение поради две причини – освен за да разбереш как продължава историята на героите към които вече си се привързал неимоверно, то така и за да разбереш през какви чувства ще те накара да преминеш този път авторът. Финалната книга от трилогията е това, което очаквахме читателите от самото начало – изпълнена откъм още повече загуби и битки за оцеляване, „Краят на дните“ изправя лице в лице две раси, от които зависи бъдещето на планетата такова, каквото дори ние днес го познаваме.
Сюзън Ий освен, че от самото начало успя да пречупи през своя поглед познатият ни стереотип за ангелите, то тя успя да съчетае тази своя версия с реалният свят, нещо, което ни позволи да се потопим максимално в историята и да се поставим на мястото на героите. Друг фактор, който ни позволява в детайли да проследим събитията, е начинът, по който авторката продължава случващото се от момента, в който е приключил предходният роман. „Краят на дните“ ни представя онази финална битка, от която зависи всичко, а заедно с това, романът на Ий е пропит от напрежение, любов, сълзи и смърт. Авторката успява по един увлекателен начин да разкаже една история, да те потопи до толкова в нея, че да прелистваш неусетно страница след страница, искащ още и още.
Романът, заедно и с предшестващите го останали два, ме накара да чувствам – от любов до забавление и тъга. Макар и да започнах с известни предразсъдъци „Ангелско нашествие“, сега никак не съжалявам за това си решение. Защото това е една трилогия, която ни представя нещо различно, открояващо се от останалите четива и творба, която макар и да изглежда сякаш няма какво да предложи – то това не е така. Предоставено по един доста ненатоварващ и достъпен начин, „Краят на дните“ от Сюзън Ий е като глътка свеж въздух на фона на тежките фентъзи романи.

Авторката успя да спечели вниманието ми не само с идеята си и начинът, по който е развита тя, но и с изградените персонажи, които макар и да имат черти, характерни за други познати ни герои от жанра, то притежават и нещо, което да ги отличава от останалите.
Пенрин Йънг е един от онези женски образи, които сме свикнали да виждаме и в останалите фентъзи заглавия – жертвоготовна и готова на всичко за тези, които обича. Но за разлика от останалите, Йънг далеч не поема по този опасен път с цел да спаси всички, а единствено и само семейството си. Постепенно обаче проследяваме как това се променя и тя продължава да бъде все така смела и борбена, но и готова да се жертва не само за Пейдж и майка им, а и за всички останали, попаднали в този жесток свят, където всеки се бори за оцеляването си. За тези три книги Пенрин израстна, допускаше грешки, но и се учеше от тях, а заедно с нестихващият ѝ сарказъм, Йънг винаги успяваше да разведри ситуацията, колкото и напечена да бе тя.
Рафи е другият герой, който изиграваше ключова роля в сюжета. Макар и да не присъстваше особено в „Ангелски свят“, то тук неговата роля е от съществена важност за развитието на историята. Като представител на своята раса, той бе красив и дързък, но също както останалите претърпя своята промяна и израстна като образ.
Отношенията между Пенрин и Рафаил са един от елементите в трилогията, които обичам – макар всичко да започна от една неочаквана и неприятна среща, то през тези три книги и двамата промениха освен част от себе си, то и отношенията помежду си. 
source: pinterest
Макар Йънг и Рафи да играят важна роля в хода на действието, не само тях срещаме в продължението на „Ангелски свят“. Близнаците Ди-Дум обикнах още повече ако това е възможно, като и двамата са готови на всичко за общата кауза, но и са винаги насреща, когато нямаш настроение, което и двамата са способни да оправят, благодарение на закачливите си коментари и номера. Освен тях Пейдж заедно със своите скакалци, майката на двете момичета и всички останали от Съпротивата са от значимост за развитието на историята. Макар трилогията първоначално да ни представи хората като разединени, то тук вече всички те са обединени с една обща цел – да преживеят този Ангелски апокалипсис.

„Краят на дните“ ни показва за пореден път жестокостта настъпила с Ангелското нашествие, но зад всички тези разрушения и смърт, има и доза хумор и дори романтика, макар и представена по един малко по-нестандартен начин. Изпълнена откъм напрежение, финалната книга успява да даде на всеки един от нас онова, за което се надяваме от „Ангелско нашествие“. 
„Пенрин и краят на дните“ е една трилогия, която улови ли вниманието ти в самото начало – то няма как да не го задържи и до последният момент и макар и с преобладаващите фентъзи елементи, книгите успяват по един реалистичен начин да разкажат своята история, а това, което ни остава от тук нататък на всички нас, докоснали се и харесали света, изграден от авторката, е да си припомняме с усмивка за приключения на Пенрин и Рафи и как света бе нападнат от ангели, където не всички успяха да оцелеят.
„В Ангелския свят нито един избор не е лесен.“

15 октомври 2017 г.

„Може ли да се срещнем отново?“ от Алисън Морган

Резултат с изображение за може ли да се срещнем отновоПонякога един читател се нуждае от промяна и от нещо ненатоварващо и приятно, дори леко предвидимо. „Може ли да се срещнем отново?“ ни предоставя точно това, но гарантирано с голямо удоволствие. Това е роман, който макар и да не е много по-различен от останалите в жанра, печели вниманието на четящият заедно с приятният начин по който бива предадена историята на Бри Какстън, с множеството поуки, които тя вади от своето преживяване по пътя към издаването на своята собствената книга и с малките препятствия, които съпътстват тази ѝ дейност.
„Може ли да се срещнем отново?“ е роман, който освен че съдържа една лека и развлекателна история, е и роман, който ни учи на това какви могат да бъдат последиците от една лъжа. Но и ни показва, че невинаги всичко е толкова безнадеждно, каквото го виждаме ние; показва, че винаги има лъч надежда за едно по-добро бъдеще. Романът на Алисън Морган ме накара да се смея и усмихвам, откъсна ме от ежедневието ми и го направи една идея по-красиво. Защото в крайна сметка „Може ли да се срещнем отново?“ се оказа повече от това, което очаквах и ме остави изненадана.
Алисън Морган е от онези автори, които успяват да предадат по един красив начин вече познатата ни идея като нещо малко по различно, пречупено през тяхната гледна точка. Авторката ни въвежда в една приятна атмосфера, изпълнена с доза романтика и смях, което прави четенето на „Може ли да се срещнем отново?“ далеч по-забавно, а увлекателният стил на Морган, който се долавя дори и в превода, те принуждава да отгръщаш страница след страница, искайки още от историята на Бри.

Изненадана останах не само от това, колкото ми хареса романът, но и от самото изграждане на героите. Всеки един от тях притежаваше тези черти, които да го направят достатъчно реален до нас – читателите, което винаги ни позволява да опознаем персонажите по-добре и да се свържем повече с тях, дори и да се припознаем в някои. Пълнокръвни и с живот, изпълнен откъм проблеми, които могат да сполетят всеки един от нас в настоящето, героите на Морган ме накараха да премина през няколко различни етапа, но и да остана доволна от този факт.
Бри Какстън би докоснала всеки един читател малко или много, може би не с характера си, но поне с това, че всъщност е авторка на роман, имащ възможността да стане един от първите топ двадесет на Ню Йорк Таймс. Какстън ме спечели обаче не само с това. Бри освен, че бе показана в светлината на добра сватовница, тя бе представена и като млада жена, изпълнена с решимост и борбеност, готова на всичко за да постигне целите си, но и да помогне на тези, които обича. Болката, сполетяла я твърде рано, само е направила Бри по-силна и независима, постепенно превръщайки я в това, което е днес.
Никсън Вос е от онези мъже, които няма как да не приковат вниманието ти върху себе си. Макар и в началото той да бе показан като студен и суров, постепенно опознаваме и другата му, по-топла, страна, която просто не позволява да не го обикнеш.
Макар и двамата в първите няколко глави да бяха отдалечени един от друг, то това, през което се налага да преминат и Бри и Никсън, ги сближава. Любовната история е предадена по един изключително сладък, но не прекалено, начин, а отношенията им са развити постепенно, което позволява да проследим промяната в чувствата им по-отблизо. 
Шон бе един друг, важен за развитието на историята, герой. За сметка на Ник, той в началото бе въведен като изключително мил и влюбен в Бри, като постепенно Морган ни показва промяната в поведението му, породено от съмненията, които изпитва за връзката си с Какстън. Именно те и породеното от тях решение, са това, което променя живота на главната героиня и я принуждава да поеме по пътя, съпроводен от лъжи, но и далеч повече щастие, отколкото тя първоначално предполага, че ще получи.
Андрю, който обикнах мигновено, бе този герой от „Може ли да се срещнем отново?“, който винаги ме караше да се усмихвам. Служеше като глътка свеж въздух на фона на проблемите, с които на Бри се налагаше често да се справя, но освен това винаги бе насреща за нея и я подкрепяше в трудните ѝ моменти както би сторил един истински най-добър приятел, какъвто всъщност и бе той.
Това са само една малка част от героите, които срещаме; други такива, които имат и важна роля в развитието на действието са Джо, бабата на Бри, която е на път да изгуби дома си; Ранди – агентката на Какстън, която макар и да изглежда по-студена, крие своята топла душа както и Кандейси, която макар и да е само един репортер, успява да покаже на света Бри Какстън такава, каквато е в действителност – без маски и лъжи.

„Може ли да се срещнем отново?“ надмина очакванията ми, караше ме да се усмихвам, но най-важното – накара ме да се влюбя. Защото макар и идеята да не се открояваше достатъчно на фона на останалите подобни в жанра, романът успя да прикове вниманието ми и да го задържи до краят, който, макар и предвидим, ме направи искрено щастлива.
Книгата на Алисън Морган е подходяща за всеки, искащ да се откъсне от проблемите в ежедневието си, но най-вече е подходяща за тези, искащи да получат още малко любов в живота си. Морган е създала творба, която има да предложи по нещо на всеки един от нас, а единственото, което остава след затварянето на последната страница е, че далеч не съжалявам, че ѝ дадох шанс и че „Може ли да се срещнем отново?“ ме направи една идея по-щастлива отпреди.
„Осъзнавам, че ние двамата нямаме дълга история, нито споделено минало. Не ни свързва познатото удобство.
Тялото, умът, душата му – целият той – са нови и загадъчни. Непознати.
Ала това вече не ме плаши.
Вече не копнея за сигурността на познатото.
Не тъгувам за миналото.
Аз се отпускам, забравила всички задръжки, изгубена в целувката на Никсън.
Време е да сътворим нова история.“

1 октомври 2017 г.

5 причини да прочетете „Слънцето също е звезда“ от Никола Юн

Резултат с изображение за слънцето също е звезда
Никола Юн е един от авторите, които бързо ме спечелиха на своя страна още с дебютните си книги. Също както харесах безрезервно „Всичко, всичко“, то така и „Слънцето също е звезда“ бързо прикова вниманието ми от началото до самият край. Дебютният роман на Юн успя да предизвика бурни чувства в мен, а заедно с това се привързах и бързо към изградените герои. Това се случи и с вторият роман на авторката, който ми хареса не по-малко от предходният. „Слънцето също е звезда“ е роман, който предлага на читателя повече отколкото може той да предполага. А ето и моите топ пет причини, поради които си заслужава да отделите време за прочита на това заглавие.
5) Лекият начин по който е предадена историята.
Самото действие се случва в рамките на едни 24 часа, но това далеч не го прави да изглежда прибързано. Юн е успяла по един приятен и не натоварващ начин да предаде историята на Наташа и Дейниъл като същевременно тя да звучи максимално реалистична, а кратките глави пък спомагат за по-бързото прелистване на самият роман.
4) Добре изградените и различните един от друг герои.
Също както във „Всичко, всичко“, то така и в „Слънцето също е звезда“ Никола е изградила едни много интересни и открояващи се персонажи. Докато Наташа е реалистка, то Дейниъл е мечтател, като всеки един от тях има своите си проблеми – дали състоящи се в депортирането в непозната за теб вече страна или в съвсем различна посока като да следваш пътя, определен от родителите ти вместо този, по който желаеш ти самият да поемеш. Наташа и Дейниъл са представени като две пълни противоположности както откъм корените си, то така и откъм начина си на мислене. Не на празно е казано обаче, че противоположностите се привличат. А в романа на Юн имаме точно това – двама напълно различни герои, чиито съдби сблъскат ли се – всичко може да се промени.
3) Преплитане на повече от една история в романа.
Това е едно от нещата, за което не подозирах и което успя да ме изненада. Паралелно с историята на Наташа и Дейниъл, авторката развива и тази на родителите им, както и тази на адвокат Фицджералд и охранителката Айрийн. Благодарение на това успяваме да проследим случващото се в живота както на главните герои, то така и в този на останалите, които макар и непряко, изиграват своята роля в живота на Наташа и Дейниъл.
2) Засягат се теми, касаещи съвременното общество.
В последно време все по-често в романите се залага на въпроси, свързани със съвременния свят. Заедно с всичко останало, Никола Юн отново е засегнала в свой роман важни теми и проблеми, които е възможно да срещнем в нашият живот.  Проблеми свързани с това по кой път да поемеш - избраният от теб или някого другиго, както и темата свързана с дискриминацията, на която може би не ние самите, но останалите да стават обект.
1) Начинът на писане.
Никола Юн е един от онези автори, които само с няколко думи и вече са пленили ума, сърцето и вниманието на четящият.  Авторката описва точно, кратко и ясно случващото се в романа, но същевременно историята бива предадена по един магичен начин, а благодарение на това ти се иска да продължиш с прочита, като затваряйки последната страница осъзнаваш, че вече е настъпил краят, а единственото което ти остава след това е с усмивка да си припомняш за приключението на Наташа и Дейниъл.

14 септември 2017 г.

„Стъклен принц“ от Ерин Уот

Резултат с изображение за стъклен принцРевю на първа книга.
„Парцалена принцеса“ ни въведе плавно в света на Ела Харпър и семейство Роял, способни да унищожат всичко, стига да пожелаят. Двете авторки, известни под общия псевдоним Ерин Уот, преплетоха успешно съдбите на героите, които макар и израснали в различните касти на обществото, си приличат повече отколкото изглежда на пръв поглед. Първата книга от поредицата предизвика все смесени чувства у мен, но заедно с това успя да задържи вниманието ми за да продължа с прочита на останалите книги, макар и с не толкова високи очаквания спрямо тях. „Стъклен принц“ обаче се оказа далеч едно по-добро продължение от това, което очаквах; продължение, което не бе изпълнено с много обрати, но за сметка на това – напълно неочаквани; продължение, което е все така наситено от страст, любов и изнудвания, притежаващо все пак онзи лек начин на разказване, познат ни още от предшественицата на този роман. И докато „Парцалена принцеса“ тепърва ни въвеждаше в този свят, където парите определят какъв си, то „Стъклен принц“ ни дава отговори на някои въпроси, възникнали в следствие на прочита на първата книга. 
Бързото вникване в историята, както и лекият начин по който е предадена тя, позволява на читателят да прелети през страниците, но и да вникне в света на героите така, че да се отдалечи от собствените си проблеми за кратко.

Вторият роман от поредицата за семейство Роял продължава от онзи момент, в който приключи първият. Благодарение на това, получаваме възможността да проследим детайлно как изчезването на Ела се отразява не само върху отделните герои, но и върху взаимоотношенията между братята Роял и в колко важна част от живота им се е превърнало това седемнадесет годишно момиче. Друг фактор, който ни позволява да се доближим повече до един от главните герои е и това, че част от книгата е от негова гледна точка – по този начин се докосваме и до мислите му и вътрешната му болка, иначе невидима зад маската, която е способна да я скрие. Имаме глави и от гледната точка на Ела, което позволява на четящият да проследи как ѝ се отразява живота покрай момчетата, но най-вече какво става в мислите ѝ, след краят на първият роман.
В „Стъклен принц“ освен любовната история, продължава да присъства и драмата – важен елемент от тази поредица. За сметка на първата част, тук тя бе поднесена по един доста по незабележим начин, макар и да не беше по-малко от преди, а романът на Ерин Уот все така поглъща вниманието, карайки те да прелистваш страница след страница.

Героите са това, към което в „Парцалена принцеса“ изпитвах често смесени чувства. Един от тези образи, бе този на Ела Харпър. Тя бързо ме спечели с инстинкта си за оцеляване и упоритостта си, но често наивността ѝ след запознанството с Роял, както и замъгленото ѝ съзнание, ме изкарваха извън кожата ми. В продължението тя е наранена от постъпката на Рийд и готова на всичко за да не позволи това да се повтори. Тази доверчивост, която виждахме преди вече не съществува и въпреки разбитото си сърце обаче, Ела продължаваше да отстоява себе си и да не се интересува от мнението на околните относно миналото ѝ и това, което е правила в него.
Рийд Роял, преди представян в светлината на „лошото момче“, тук е готов на всичко за да поправи грешката си и да върне момичето си, каквото и да му коства това. Тук виждаме една по-ранима версия на Рийд, както и последствията от напусналата го Ела. Макар в „Парцалена принцеса“ миналото му да не е съвсем ясно – то това започва постепенно да се разкрива тук на читателя, позволявайки му да разбере какви са причините за част от действията му. Първоначално груб и дори жесток, в продължението на първата част започва да се долавя каква промяна изиграва Ела Харпър в живота на Рийд Роял и че зад тази му маска на безчувственост се крие една друга по-добра негова версия. Връзката между двамата главни герои, отначало изтощителна, вече далеч не е такава, а с всяка следваща страница се долавя все повече колко силни стават чувствата им един към друг.
Истън, този, който бързо се превърна в мой любимец, ми стана дори още по-симпатичен. Той бе този, който внасяше лъч светлина, вътрешно обаче изпълнен с болка с единственият му начин да се справя с нея, криещ се в, познатите за читатели, му пороци. Останалите от семейство Роял – по-големият син на семейството – Гидиън е един от най-загадъчните персонажи, като за близнаците Сойер и Себастиан също все още не е разкрито много, но въпреки това бързо може да спечелят сърцето на читателят.
source: tumblr
Валери, най-близката приятелка на Ела, ме спечели още от момента, в който застана до главната героиня без да я упреква заради миналото ѝ. Вал продължаваше да бъде все така великодушна, но и защитнически настроена към Ел, а силното приятелство, което се изгради между момичетата за краткият период от време, е едно от любимите ми неща в романите на Ерин Уот.
Брук, която срещахме по-рядко от „Парцалена принцеса“, продължаваше да играе все така важна роля в сюжета, макар и не пряко, а чрез действията си. Тя е един от онези образи, при които макар и да не харесваш, не изпитваш пълна антипатия.

„Стъклен принц“ е роман, който макар и в началото да върви бавно и не особено вълнуващо, би допаднал на онези, харесали „Парцалена принцеса“. И макар да получихме отговорите на някои въпроси, то с този край, обещаващ едно добро продължение, се повдигнаха още въпросителни, чиито отговори тепърва предстои да научим.
„... - лъжа аз. Толкова ме бива в това. Става ти като втора природа, когато криеш истината всеки час на всеки ден.“

6 септември 2017 г.

„Летни дни и летни нощи“ от Стефъни Пъркинс и колектив

Резултат с изображение за летни дни и летни нощиСтефъни Пъркинс е един от любимите ми автори и един от онези, към които бих посегнала ако ми се чете нещо леко и приятно. Тя бързо успя да привлече вниманието ми с трилогията си, а по-късно, когато разбрах за съществуването на тези два сборника под нейна редакция, обединяващи поотделно истории за летния и зимен сезон, веднага ми се искаше да проследя и различните разкази, които те съдържат. В „Летни дни и летни нощи“ се докосваме до 12 истории от все толкова автори – някои познати, а други не чак толкова, истории примесени с доза романтика, хумор и дори леки фентъзи елементи. Не всеки разказ е възможно да се хареса – в това се крие опасността относно сборниците, но има няколко истории, които е напълно възможно да те докоснат истински и да обикнеш без да подозираш.

1. „Глава, люспи, език, опашка“ от Лий Бардуго – 3/5
Лий Бардуго е от онези автори, до които искам да се докосна, но така и не го постигам. Въвеждащият ѝ разказ подсили желанието ми да прочета отделната ѝ трилогия, като самата история тук бе леко и интересно поднесена, поставяща едно добро начало, въпреки че очаквах малко повече и това повлия върху оценката ми, но за сметка на това нямаше как да игнорирам стилът на авторката, който бе един от онези, които се отличаваха в сборника. 

2. „Краят на любовта“ от Нина Лакор – 3.5/5
Нина Лакор бе един от първите непознати за мен автори, до които имах досег. Това бе разказ, който освен романтика, засягаше и важни теми от съвременното общество. И това бе една от причините да го харесам, като втората бе, че историята беше и LGBTQ+. „Краят на любовта“ може и да не се превърна в един от любимите ми разкази, но далеч е и от онези, които така и не ме докоснаха.

3. „Последната съпротива в „Синегор“ от Либа Брей – 4/5
Либа Брей е позната още и с двата си романа – „Кралици на красотата“ и „Ясновидците“, които все още не съм прочела, въпреки нестихващият ми интерес към второто заглавие. Ако до този момент обаче бях изпитвала някакво съмнение, макар и леко, относно „Ясновидците“, то определено след този разказ това не е така и се убедих, че трябва да дам шанс възможно най-скоро на книгата. „Последната съпротива в „Синегор“ е една история, която освен, че съдържа типичната за сборника романтика, успешно преплита образувалите се комични ситуации заедно с леките паранормални елементи.

4. „Нездрави условия“ от Франческа Лия Блок – 1/5
За първи път се докосвам до творчеството на Франческа Лия Блок и не останах особено очарована. Макар и да бях далеч от нагласата, че всеки един от разказите ще ми хареса, не очаквах, че може да остана толкова разочарована от някой от тях. Това, което ми хареса в „Нездрави условия“ бе единствено идеята, но не и начина, по който е представена тя.

5. „След деветдесет минути завийте на север“ от Стефъни Пъркинс – 4.5/5
Това бе един от първите разкази, до които нямах търпение да стигна. Творчеството на Пъркинс винаги може да ме отнесе в една приятна и ненатоварваща атмосфера, като това се случи и тук. Любовта на героите далеч не бе възникнала спонтанно, а самият разказ освен изключително сладък, бе успял да се превърне и в реалистичен, което винаги е в полза на читателя, позволяваща му да се докосне още повече до персонажите.

6. „Сувенири“ от Тим Федерле – 1.5/5
Знаех едно нещо за тази история – и това бе, че не проследяваме началото на една връзка, а нейният край. В началото ми бе допаднало това, но в последствие се оказа, че това бе вторият разказ, който не успя да предизвика нищо у мен и към който останах безразлична.

7. „Инерция“ от Вероника Рот – 4.5/5
Започнах разказа настроена положително и с високи очаквания. Когато преди два месеца прочетох „Смъртни белези“ останах приятно изненадата от Рот и се надявах, че историята ѝ в сборника няма да ме разочарова. „Инерция“ освен, че ми допадна, то той оправда и очакванията ми, а Вероника Рот за втори пореден път ме заинтригува и може би ако разказът бъде превърнат в цялостен роман – то бих го прочела с удоволствие.

8. „Любовта е последното прибежище“ от Джон Сковрон – 4.4/5
След този разказ ми се иска да прочета още нещо от самият му автор, защото определено тази история е една от тези, които ми харесаха. Колкото и сладка да бе, това не я превръщаше в натрапчива и всъщност бе представена по един доста приятен и ненатоварващ начин. Изпълнена откъм хумор и любов, тя успя да ми хареса повече от очакваното.

9. „Късмет и довиждане“ от Бранди Колбърт – 3.5/5
Човек би предположил, че става ли дума за романтика – всички сериозни теми не биха били включени в разказите. Този на Колбърт обаче засяга както любовната история на героите, то така и миналото, свързано със загубата на близък за тях човек. „Късмет и довиждане" успя да привлече вниманието ми със своите герои и това, което те са преживели, в следствие превърнало ги в това, което виждаме през цялото време. 

10. „Чисто нова атракция“ от Касандра Клеър – 3/5
Касандра Клеър е един от любимите ми автори, благодарение на който попаднах в света на книгите. Историите, които тя създава, колкото и познати да ни се струват, винаги успяват да разкрият нещо ново пред нас – читателите. Макар „Чисто нова атракция“ да не ми допадна колкото очакваното, той не ме и разочарова. В разказът на Клеър откриваме онези познати елементи, характерни за стилът ѝ и световете, които е изградила, което позволява на читателите на романите ѝ да се докоснат до творчеството ѝ, очаквайки поредният ѝ роман.

11. „Хиляда начина, по които всичко може да се обърка“ от Дженифър Е. Смит – 4.4/5
Дженифър Е. Смит е един от познатите ми автори в този сборник, благодарение на романа ѝ „Теория за любовта от пръв поглед“, който прочетох преди две години. Този разказ, също както и книгата ѝ, успя да привлече вниманието ми, положителна роля изигра и лекият начин, по който е поднесена идеята. „Хиляда начина, по които всичко може да се обърка“ бе една от тези истории в сборника, които успяха бързо да си проправят път към сърцето ми и да предизвикат все положителни емоции.

12. „Картата на мъничките съвършени неща“ от Лев Гросман- 2/5
Очаквах краят на „Летни дни и летни нощи“ да приключи с един също толкова добър разказ, с какъвто и започна. Истината е, че харесах „Картата на мъничките съвършени неща“, но не толкова, колкото се надявах. Идеята обаче, поднесена ни от Гросман, бе пълна откъм потенциал и също както при разказа на Вероника Рот – бих прочела романа, ако историята бъде разгърната в такъв.

„Летни дни и летни нощи“ ни представя живота на различните герои по различен начин, всеки един от тях имащ проблеми, с които му се налага да се справя. Но освен това ни показва в различна светлина и любовта, понякога носеща ни щастие, а понякога и болка. Сборника под редакцията на Стефани Пъркинс е подходящ за онези, които желаят да усетят онази сладост и щастие, които „Летни дни и летни нощи“ съдържа и за онези от вас, които се нуждаят от доза романтика.