14 септември 2017 г.

„Стъклен принц“ от Ерин Уот

Резултат с изображение за стъклен принцРевю на първа книга.
„Парцалена принцеса“ ни въведе плавно в света на Ела Харпър и семейство Роял, способни да унищожат всичко, стига да пожелаят. Двете авторки, известни под общия псевдоним Ерин Уот, преплетоха успешно съдбите на героите, които макар и израснали в различните касти на обществото, си приличат повече отколкото изглежда на пръв поглед. Първата книга от поредицата предизвика все смесени чувства у мен, но заедно с това успя да задържи вниманието ми за да продължа с прочита на останалите книги, макар и с не толкова високи очаквания спрямо тях. „Стъклен принц“ обаче се оказа далеч едно по-добро продължение от това, което очаквах; продължение, което не бе изпълнено с много обрати, но за сметка на това – напълно неочаквани; продължение, което е все така наситено от страст, любов и изнудвания, притежаващо все пак онзи лек начин на разказване, познат ни още от предшественицата на този роман. И докато „Парцалена принцеса“ тепърва ни въвеждаше в този свят, където парите определят какъв си, то „Стъклен принц“ ни дава отговори на някои въпроси, възникнали в следствие на прочита на първата книга. 
Бързото вникване в историята, както и лекият начин по който е предадена тя, позволява на читателят да прелети през страниците, но и да вникне в света на героите така, че да се отдалечи от собствените си проблеми за кратко.

Вторият роман от поредицата за семейство Роял продължава от онзи момент, в който приключи първият. Благодарение на това, получаваме възможността да проследим детайлно как изчезването на Ела се отразява не само върху отделните герои, но и върху взаимоотношенията между братята Роял и в колко важна част от живота им се е превърнало това седемнадесет годишно момиче. Друг фактор, който ни позволява да се доближим повече до един от главните герои е и това, че част от книгата е от негова гледна точка – по този начин се докосваме и до мислите му и вътрешната му болка, иначе невидима зад маската, която е способна да я скрие. Имаме глави и от гледната точка на Ела, което позволява на четящият да проследи как ѝ се отразява живота покрай момчетата, но най-вече какво става в мислите ѝ, след краят на първият роман.
В „Стъклен принц“ освен любовната история, продължава да присъства и драмата – важен елемент от тази поредица. За сметка на първата част, тук тя бе поднесена по един доста по незабележим начин, макар и да не беше по-малко от преди, а романът на Ерин Уот все така поглъща вниманието, карайки те да прелистваш страница след страница.

Героите са това, към което в „Парцалена принцеса“ изпитвах често смесени чувства. Един от тези образи, бе този на Ела Харпър. Тя бързо ме спечели с инстинкта си за оцеляване и упоритостта си, но често наивността ѝ след запознанството с Роял, както и замъгленото ѝ съзнание, ме изкарваха извън кожата ми. В продължението тя е наранена от постъпката на Рийд и готова на всичко за да не позволи това да се повтори. Тази доверчивост, която виждахме преди вече не съществува и въпреки разбитото си сърце обаче, Ела продължаваше да отстоява себе си и да не се интересува от мнението на околните относно миналото ѝ и това, което е правила в него.
Рийд Роял, преди представян в светлината на „лошото момче“, тук е готов на всичко за да поправи грешката си и да върне момичето си, каквото и да му коства това. Тук виждаме една по-ранима версия на Рийд, както и последствията от напусналата го Ела. Макар в „Парцалена принцеса“ миналото му да не е съвсем ясно – то това започва постепенно да се разкрива тук на читателя, позволявайки му да разбере какви са причините за част от действията му. Първоначално груб и дори жесток, в продължението на първата част започва да се долавя каква промяна изиграва Ела Харпър в живота на Рийд Роял и че зад тази му маска на безчувственост се крие една друга по-добра негова версия. Връзката между двамата главни герои, отначало изтощителна, вече далеч не е такава, а с всяка следваща страница се долавя все повече колко силни стават чувствата им един към друг.
Истън, този, който бързо се превърна в мой любимец, ми стана дори още по-симпатичен. Той бе този, който внасяше лъч светлина, вътрешно обаче изпълнен с болка с единственият му начин да се справя с нея, криещ се в, познатите за читатели, му пороци. Останалите от семейство Роял – по-големият син на семейството – Гидиън е един от най-загадъчните персонажи, като за близнаците Сойер и Себастиан също все още не е разкрито много, но въпреки това бързо може да спечелят сърцето на читателят.
source: tumblr
Валери, най-близката приятелка на Ела, ме спечели още от момента, в който застана до главната героиня без да я упреква заради миналото ѝ. Вал продължаваше да бъде все така великодушна, но и защитнически настроена към Ел, а силното приятелство, което се изгради между момичетата за краткият период от време, е едно от любимите ми неща в романите на Ерин Уот.
Брук, която срещахме по-рядко от „Парцалена принцеса“, продължаваше да играе все така важна роля в сюжета, макар и не пряко, а чрез действията си. Тя е един от онези образи, при които макар и да не харесваш, не изпитваш пълна антипатия.

„Стъклен принц“ е роман, който макар и в началото да върви бавно и не особено вълнуващо, би допаднал на онези, харесали „Парцалена принцеса“. И макар да получихме отговорите на някои въпроси, то с този край, обещаващ едно добро продължение, се повдигнаха още въпросителни, чиито отговори тепърва предстои да научим.
„... - лъжа аз. Толкова ме бива в това. Става ти като втора природа, когато криеш истината всеки час на всеки ден.“

6 септември 2017 г.

„Летни дни и летни нощи“ от Стефъни Пъркинс и колектив

Резултат с изображение за летни дни и летни нощиСтефъни Пъркинс е един от любимите ми автори и един от онези, към които бих посегнала ако ми се чете нещо леко и приятно. Тя бързо успя да привлече вниманието ми с трилогията си, а по-късно, когато разбрах за съществуването на тези два сборника под нейна редакция, обединяващи поотделно истории за летния и зимен сезон, веднага ми се искаше да проследя и различните разкази, които те съдържат. В „Летни дни и летни нощи“ се докосваме до 12 истории от все толкова автори – някои познати, а други не чак толкова, истории примесени с доза романтика, хумор и дори леки фентъзи елементи. Не всеки разказ е възможно да се хареса – в това се крие опасността относно сборниците, но има няколко истории, които е напълно възможно да те докоснат истински и да обикнеш без да подозираш.

1. „Глава, люспи, език, опашка“ от Лий Бардуго – 3/5
Лий Бардуго е от онези автори, до които искам да се докосна, но така и не го постигам. Въвеждащият ѝ разказ подсили желанието ми да прочета отделната ѝ трилогия, като самата история тук бе леко и интересно поднесена, поставяща едно добро начало, въпреки че очаквах малко повече и това повлия върху оценката ми, но за сметка на това нямаше как да игнорирам стилът на авторката, който бе един от онези, които се отличаваха в сборника. 

2. „Краят на любовта“ от Нина Лакор – 3.5/5
Нина Лакор бе един от първите непознати за мен автори, до които имах досег. Това бе разказ, който освен романтика, засягаше и важни теми от съвременното общество. И това бе една от причините да го харесам, като втората бе, че историята беше и LGBTQ+. „Краят на любовта“ може и да не се превърна в един от любимите ми разкази, но далеч е и от онези, които така и не ме докоснаха.

3. „Последната съпротива в „Синегор“ от Либа Брей – 4/5
Либа Брей е позната още и с двата си романа – „Кралици на красотата“ и „Ясновидците“, които все още не съм прочела, въпреки нестихващият ми интерес към второто заглавие. Ако до този момент обаче бях изпитвала някакво съмнение, макар и леко, относно „Ясновидците“, то определено след този разказ това не е така и се убедих, че трябва да дам шанс възможно най-скоро на книгата. „Последната съпротива в „Синегор“ е една история, която освен, че съдържа типичната за сборника романтика, успешно преплита образувалите се комични ситуации заедно с леките паранормални елементи.

4. „Нездрави условия“ от Франческа Лия Блок – 1/5
За първи път се докосвам до творчеството на Франческа Лия Блок и не останах особено очарована. Макар и да бях далеч от нагласата, че всеки един от разказите ще ми хареса, не очаквах, че може да остана толкова разочарована от някой от тях. Това, което ми хареса в „Нездрави условия“ бе единствено идеята, но не и начина, по който е представена тя.

5. „След деветдесет минути завийте на север“ от Стефъни Пъркинс – 4.5/5
Това бе един от първите разкази, до които нямах търпение да стигна. Творчеството на Пъркинс винаги може да ме отнесе в една приятна и ненатоварваща атмосфера, като това се случи и тук. Любовта на героите далеч не бе възникнала спонтанно, а самият разказ освен изключително сладък, бе успял да се превърне и в реалистичен, което винаги е в полза на читателя, позволяваща му да се докосне още повече до персонажите.

6. „Сувенири“ от Тим Федерле – 1.5/5
Знаех едно нещо за тази история – и това бе, че не проследяваме началото на една връзка, а нейният край. В началото ми бе допаднало това, но в последствие се оказа, че това бе вторият разказ, който не успя да предизвика нищо у мен и към който останах безразлична.

7. „Инерция“ от Вероника Рот – 4.5/5
Започнах разказа настроена положително и с високи очаквания. Когато преди два месеца прочетох „Смъртни белези“ останах приятно изненадата от Рот и се надявах, че историята ѝ в сборника няма да ме разочарова. „Инерция“ освен, че ми допадна, то той оправда и очакванията ми, а Вероника Рот за втори пореден път ме заинтригува и може би ако разказът бъде превърнат в цялостен роман – то бих го прочела с удоволствие.

8. „Любовта е последното прибежище“ от Джон Сковрон – 4.4/5
След този разказ ми се иска да прочета още нещо от самият му автор, защото определено тази история е една от тези, които ми харесаха. Колкото и сладка да бе, това не я превръщаше в натрапчива и всъщност бе представена по един доста приятен и ненатоварващ начин. Изпълнена откъм хумор и любов, тя успя да ми хареса повече от очакваното.

9. „Късмет и довиждане“ от Бранди Колбърт – 3.5/5
Човек би предположил, че става ли дума за романтика – всички сериозни теми не биха били включени в разказите. Този на Колбърт обаче засяга както любовната история на героите, то така и миналото, свързано със загубата на близък за тях човек. „Късмет и довиждане" успя да привлече вниманието ми със своите герои и това, което те са преживели, в следствие превърнало ги в това, което виждаме през цялото време. 

10. „Чисто нова атракция“ от Касандра Клеър – 3/5
Касандра Клеър е един от любимите ми автори, благодарение на който попаднах в света на книгите. Историите, които тя създава, колкото и познати да ни се струват, винаги успяват да разкрият нещо ново пред нас – читателите. Макар „Чисто нова атракция“ да не ми допадна колкото очакваното, той не ме и разочарова. В разказът на Клеър откриваме онези познати елементи, характерни за стилът ѝ и световете, които е изградила, което позволява на читателите на романите ѝ да се докоснат до творчеството ѝ, очаквайки поредният ѝ роман.

11. „Хиляда начина, по които всичко може да се обърка“ от Дженифър Е. Смит – 4.4/5
Дженифър Е. Смит е един от познатите ми автори в този сборник, благодарение на романа ѝ „Теория за любовта от пръв поглед“, който прочетох преди две години. Този разказ, също както и книгата ѝ, успя да привлече вниманието ми, положителна роля изигра и лекият начин, по който е поднесена идеята. „Хиляда начина, по които всичко може да се обърка“ бе една от тези истории в сборника, които успяха бързо да си проправят път към сърцето ми и да предизвикат все положителни емоции.

12. „Картата на мъничките съвършени неща“ от Лев Гросман- 2/5
Очаквах краят на „Летни дни и летни нощи“ да приключи с един също толкова добър разказ, с какъвто и започна. Истината е, че харесах „Картата на мъничките съвършени неща“, но не толкова, колкото се надявах. Идеята обаче, поднесена ни от Гросман, бе пълна откъм потенциал и също както при разказа на Вероника Рот – бих прочела романа, ако историята бъде разгърната в такъв.

„Летни дни и летни нощи“ ни представя живота на различните герои по различен начин, всеки един от тях имащ проблеми, с които му се налага да се справя. Но освен това ни показва в различна светлина и любовта, понякога носеща ни щастие, а понякога и болка. Сборника под редакцията на Стефани Пъркинс е подходящ за онези, които желаят да усетят онази сладост и щастие, които „Летни дни и летни нощи“ съдържа и за онези от вас, които се нуждаят от доза романтика.

29 август 2017 г.

„Империя на бури“ от Сара Дж. Маас

Резултат с изображение за империя на бури
Ревю на първавторатрета, четвърта  книга.
Като част от книжното общество попадам на няколко типа книги – такива, които успяват да погълнат вниманието ми, но не изцяло; както и на такива, които дълго време след техния прочит, все още се улавям, че мисля по тях. Поредицата „Стъкленият трон“ е една от малкото, които спадат към втората категория. Сара Дж. Маас не само ни въвежда в един увлекателно изграден свят, тя ни предоставя възможността да преминем през куп приключения заедно с героите, но заедно с това и да се страхуваме за живота им. „Империя на бури“ е една от онези книги, които заедно със своите щастливи мигове, носят и много болка. Между страници обаче се долавя и нещо друго, нещо, което с всяка следваща книга от поредицата става все по-забележимо, а именно лъч надежда. Надеждата за един по-добър свят от сега.

За първи път се запознах с творчеството на авторката преди две години, когато още със започването на първата книга от поредицата, бързо се привързах както към света, то така и към героите на Маас. От тогава любовта ми към поредицата не е стихнала и за миг, а „Империя на бури“ е поредната част, разказваща ни за живота на Елин и нейната свита, която държа вниманието ми погълнато до последната страница, оставяйки ме да искам още веднага след нейният прочит.
Гарантира ни се едно повече от добро продължение на „Кралица на сенките“, което надмина и без това високите ми очаквания, и отново ни потапя в свят на приключения, опасности, магия и приятелство, свят, в който нищо вече не е безопасно. Това е една от онези книги, които са способни да държат четящият в примката си дори и след своя край, но същевременно е и от онези, които бързо могат да разбият сърцето ни. Както предшествениците на „Империя на бури“, то така и този роман е изпълнен откъм епични битки и нестихващо действие, както и откъм непредвидими обрати.
„Империя на бури“ е това, за което първите няколко книги ни подготвят. И докато в „Стъкления трон“ тепърва навлизахме в света и се запознавахме с героите, то тук още по-ясно се забелязва промяната, настъпила във всеки един от образите. 
През тези пет книги имаше неочаквани обрати, голяма част от които помогнаха на героите да бъдат това, което ги видяхме в краят на „Империя на бури“. За цели четири книги човек би казал, че героите вече са достигнали пълният си потенциал, Това обаче не важи относно тази поредица, защото определено има какво още да видим от тези обичани герои.
Израстване обаче има не само откъм персонажите, но и откъм стилът на Сара. Той продължава да бъде все така увлекателен, но заедно с това се задълбочава повече отпреди в самата история, като с това наяве излизат дългоочаквани отговори, които може да се окажат не това, което очакваме.

Една от най-ярко отразяващите се промени настъпи в Елин още дори в предходната книга, където тя тепърва беше представена като кралица и законна наследница на Терасен. Тук тя изцяло бе се превърнала в кралицата, за която преди беше едва догатнато. Смела, борбена и саможертвена са едва една малка част от качествата, които Елин притежава. На пръв поглед коравосърдечна, тя би се пожертвала в името на приятелите си, народа си. И неведнъж ставаме свидетели на това. Кралицата на Терасен загуби много, но откри и приятелство и любов в лицето на околните.
Принц Роуан е един и от най-любимите ми герои в тази поредица, който още с появата си в „Огнената наследница“ прикова интереса ми. С тъмното си минало и суровото си държание към околните, ми се искаше с всяка страница да разбера по още нещо за него. Постепенно той се откри към хората, в последствие станали му приятели и семейство, а нестихващата му любов и подкрепа към Елин само подсилиха и без това топлите чувства, които изпитвах към него.
Връзката между него и кралицата му ми се стори дори още по-силна в тази част, а това бе едно от нещата, които четях с удоволствие. Защото макар и в началото да не бях сигурна относно това дали искам да бъдат заедно, сега те са една от любимите ми двойки в романите от поредицата на Маас.
Манон бе един друг образ, който предизвика любопитството в мен. Когато тепърва се запознавахме с нея не смятах, че ще се превърне в един от героите, чиито глави очаквам с желание. Книга по-късно, тя се оказа един от най-интересните за мен персонажи, за които четях с интерес и един от героите, за които исках да разбера още повече. На пръв поглед жестока, Манон далеч не ни показва само безчувственото си отношение и въпреки това тя си остава готова на всичко за да защити Тринадесетте си, без значение от последствията.
Друг персонаж, който претърпя развитие бе Дориан. Събитията, сполетели го в „Кралица на сенките“ оказаха своя тласък към това да се превърне в този, който е в „Империя на бури“. Далеч по-смел и все по-малко уязвим, той вече не изпитваше онзи страх към магията, течаща в него. Постепенно започна да я приема като част от себе си и с това помагаше не само на себе си, но и на приятелите си в онези моменти, когато опасността бе вкопчила нокти в тях.
Голяма доза вълнение в очакването на романа се оказаха и отношенията между крочанката и Дориан, за които нямах търпение да прочета. Още с първата си среща те приковаха вниманието ми, карайки ме да искам все повече моменти помежду им.
source: pinterest
Лизандра – един не по-малко вълнуващ герой от останалите. Дарбата ѝ ми се стори интересна още от момента, в който разбрахме каква е, а трудното ѝ минало ме накара да изпитам гордост от това в която се е превърнала, въпреки причинената ѝ болка, гордост, че въпреки всичко е намерила сили да се изправи на крака.
Едион продължава да бъде все така загрижен за Елин и приятелите си и да има доверие на своята кралица. Именно годините, прекарани на бойното поле са успели да го направят мъжа, който е днес, но той също както останалите има проблеми, засягащи живота му, които трябва да изясни веднъж завинаги.
Това е една от многото двойки, за които искам да прочета в романа на Сара. Силната любов помежду им се долавя във всеки един техен общ момент, като преди да се съберат обаче, и двамата имат демони, с които им се налага да се справят.
Заедно с тях, важна част в романа заемат и други две лица, който бързо обикнах не толкова поотделно, колкото заедно, като едно цяло. Елида е поредната жертва в случващото се, но определено няма да е и последната. Задача ѝ да открие Селена и Елин, първоначално за нея две напълно различни жени, бе съпътствана от трудности, които въпреки проявената ѝ сила, на два пъти щяха да отнемат живота ѝ. Това, което ми хареса в нея бе, че макар проблемното ѝ минало да я преследваше, Елида не се отказваше и бе готова да се бори до сетният си дъх.
Този, който я съпътваше през по-голямата част от нейната задача бе Лоркан – елфът, който предизвика голяма доза проблеми в предшественицата на „Империя на бури“. Той бе един от образите, който претърпя промяна в тези 760 страници и този, който помагаше на Елида както да постигне целите си, то така и този, който често ѝ помагаше в бедите, в които двамата изпадаха заедно.
„Империя на бури“ не е от онези книги, които се подхващат като леко четиво. Макар и историята да бъде предадена по един не натоварващ начин, светът, който Сара Дж. Маас е изградила заслужава да му се наслаждаваме бавно. Това е един свят на война, кръвопролития, загуби и болка, но и на откраднати целувки и мигове на щастие. Това е продължението на една поредица, която ни запознава с много и различни герои, но и продължение, което си заслужава всяка една от отделените му секунди.
„Светът ще бъде спасен и съграден наново именно от мечтателите.”

12 август 2017 г.

„Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената“ от Бенджамин Алире Саенц

„Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената“ разказва история, която е обичана от много от читателите. С новината за издаването ѝ и на български, книгата предизвика голям шум сред книжното общество у нас, което по-късно, заедно с позитивните мнения, ме подтикна да се докосна до изграденият от Бенджамин Алире Саенц, свят. Нещо, за което никак не съжалявам.
Книгата ни представя историята на Ари и Данте, две момчета, които на пръв поглед са различни, но поели по пътя към себеоткриването. Една история за израстването, приятелството и любовта, история, която показва, че открояването от останалите не е по-малко лошо. Авторът успява да включи важни теми засягащи съвременното общество, но въпреки този факт, успява и да предаде случващото се на героите по един лек и приятен начин, въвлича читателят в света на Ари и Данте така, че ние самите да се почувстваме като част от него, а красивият начин по който бива разказано случващото само все повече и повече поглъща вниманието на четящият, каращо го да отгръща страница след страница.

„Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената“ ни връща назад във времето, преди близо 30 години, и ни показва един малко по-различен свят, където общоприетото е по-различно от това в наши дни. Това е роман, който крие в себе си далеч повече от това, което един човек може да предположи, съдейки по анотацията му; нещо, което може да откриеш измежду страниците на романа само ако си склонен да му дадеш шанс.
Макар и да не са засегнати фентъзи елементи, то в романът на Саенц се долавят частички магия, струящи от всяка страница. Освен една изключително действителна история, разказана по не натоварващ начин, ние ставаме свидетели на едно силно и дълготрайно приятелство, струящата любов на двете момчета едно към друго, но и на силната родителска обич. Колкото и отдавна да ни се струва този период обаче, 1987 година е все така близка, а заедно с това и историята на двете момчета, която бива съпътствана от предразсъдъци, съществуващи все така и днес. Бенджамин Алире Саенц преплита всичко това и изгражда няколко напълно реалистични образа, позволявайки на всеки читател да се преоткрие в някого – дали вече открил своя път или някой, който тепърва му предстои да го стори.

Героите в книгата са представени като двама нормални тинейджъра с типичните за тях проблеми - това е едно от нещата, които обичам. Те не са идеализирани, дори напротив, а така шансът да се докоснем до тях, е още по-голям. Аристотел е мексиканец, който е измъчван от тайните за миналото на семейството си. Но също така той е умен и грижовен, смел и готов на всичко за близките си. От друга страна имаме и Данте – момчето, което обича да рисува и чете поезия; това момче, което бързо би те накарало да се усмихнеш и да погледнеш по един различен начин на света. Момче, което би помогнала на всеки, стига да можеше. Добрината, която Данте притежаваше като герой ме накара бързо да се привържа към него. Двамата, на пръв поглед противоположности, се оказват това, от което другият се нуждае и се допълват по начин, по който те и не предполагат. Постепенно виждаме как Ари и Данте откриват своят път и израстват – превръщат се в това, което са.
Важна част в романа на автора изиграха и родителите на двете момчета – нещо, което също ми допадна, предвид факта, че семействата на героите рядко взимат участие в книгите. Както тези на Арисотел, то така и тези на Данте, бяха показани като подкрепящи, готови на всичко за синовете си и тяхното щастие, без значение как би изглеждало това отстрани. Колкото и различни обаче са двете момчета, то толкова различни са и самите семейни обстановки, в които те са израснали – и да, двамата са били обичани, но докато семейство Кинтана нямат тайни помежду си, то това не важи за семейството на Аристотел, където тайните играят ключова роля дори и в израстването на главният герой от семейство Мендоса.
source
Действието не едно от най-бързо развиващите се, но е от онези книги, които бързо успяват да уловят читателят в клопката си и да поддържат интереса му до самият край. Това е роман, който ни кара да се замислим над миналото, но и над настоящето. Роман, който ще предизвика купища от емоции като гняв, тъга, щастие и дори сълзи, но е и роман, след чийто край ще останете удовлетворени, искащи още и още. „Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената“ не е от онези четива, където сме погълнати от свят на приключения и загадки. Тук става дума за живота такъв, какъвто всички го познаваме, живот, често изпълнен с трудности, но и щастливи мигове, откриеш ли правилните хора. Бенджамин Алире Саенц е създал една история, способна да докосне всеки читател, отделил от времето си за нея. Това е историята на Аристотел и Данте, поели по пътя да опознаят себе си, историята за всеки един от нас, който се нуждае от това. 
„Сигурно е страхотно да си въздухът. Можех да бъда едновременно нещо и нищо. Необходим и в същото време невидим. Всички щяха да се нуждаят от мен и никой нямаше да ме вижда.”

5 август 2017 г.

„Четирите цвята на магията“ от В. Е. Шуаб

Резултат с изображение за 4те цвята на магиятаИма няколко типа книги – такива, които и да искаш, не са това, на което си се надявал; такива, които макар да започват постепенно, с времето приковават вниманието на читателя; има и такива обаче, които още чрез първото изречение улавят интереса. „Четирите цвята на магията“ е именно от последния вид. Това е роман, изпълнен с магия и приключения, роман с една нетипична идея, разказана по един увлекателен начин и всепоглъщащ стил на писане, благодарение на който все пак историята е предадена леко и приятно, карайки те неохотно да прелистваш страниците та да разбереш още малко за премеждията на героите.
Не са много авторите, които така бързо успяват да уловят читателя от самото начало, но и плавно да го въведат в събитията. В. Е. Шуаб обаче е една от тях. Освен красивият и ненатоварващ начин, по който е разказана историята, читателят постепенно бива запознат с идеята на заглавието, а в самият роман се преплитат не един, а цели четири отделни свята, всеки по-различен и открояващ се с нещо от останалите три. Потапяме се в една атмосфера, където всеизвестният Лондон е представен в четири различни светлини, като чрез дарбата на Кел да пътуваме между тези светове, ние получаваме възможността да изградим представа за всеки един от тях. И докато Черният Лондон бе погълнат от магията, причинила изчезването му, то Червеният бе това, което нито Белият, със своите крал и кралица, нито Сивият, с отсъствието на магията, са.

„Четирите цвята на магията“ освен така добре изградените Лондони, има също така интересни и внимателно изградени персонажи. Всеки един от тях притежава своите типични черти, които го открояват на фона на другите и това ги прави запомнящи се. Остроумни, загадъчни, забавни, мъдри и понякога дори твърдоглави, те не се спират пред нищо за да постигнат това, което искат.
Кел, един от малкото оцелели антари, освен, че се откроява със своето палто, е един особено интересен образ, притежаващ почти всички качества изброени преди миг. С мистериозно минало, но готов на всичко за тези, които обича, той бе успял да запази онази част от себе си, която би се унищожила ако не притежаваше този силен дух. Без значение дали става дума за кралското семейство или за членовете на другите Лондони, той бе готов да се пожертва неведнъж. И макар тук постепенно да ни бе разкрита част от него, то има неща за магьосника, които тепърва ще излизат наяве
Образът на Делайла Бард е от онези в книгите, които не остават незабелязани. Готова за приключения, без значение дали това няма да доведе дори и до смъртта ѝ, тя често се забърква в беди, но и винаги излиза успешно от тях. Със саркастичните си коментари, борбения си дух и дори упоритостта си, тя бързо се превърна в един от любимите ми образи, за които съм чела и за които нямам търпение да науча повече. Изпълнена с жизненост, Лайла е същевременно и от онези герои, които биха рискували себе си за останалите, а това, което видяхме от нея в тази книга е само малка част, която авторката ни разкри и тепърва ни предстои да опознаваме джебчийката от Сивия Лондон.
Макар израснали с различни разбирания и в съвсем различни светове, той в Червения Лондон, свят на магия и щастие, а тя в Сивия Лондон, място без магия и изпълнено с мъка, то те двамата се оказаха парченцето, което липсва на другия. В. Е. Шуаб изгради връзката им постепенно, тя самата не беше перфектна, но точно това я направи такава, каквато е в края на книгата. Двамата, на пръв поглед различни, си приличат повече отколкото изглежда.
source
В самият свят антарите бяха двама – Кел и Холанд, но това бе единственото нещо, по което си приличаха. Докато Кел бе израснал покрай любящото кралско семейство и те го смятаха за свой син, то Холанд далеч не бе това за близнаците Дейн, управляващи Белият Лондон. В ръцете им той бе само една играчка и макар поведението на Холанд понякога да предизвикваше противоречиви чувства в мен, успях да разбера причините за повечето му постъпки.
И докато в повечето книги, до които съм имала досег злодеят е бил един, то тук те са двама. Атос и Астрид са едни от най-добре изградените антигерои, за които съм чела и които въпреки целите си, успях да харесам. Изпълнени с жажда за власт и безпощадност, близнаците Дейн бяха готови на всичко за да изпълнят намеренията си. Образите на краля и кралицата на Червеният Лондон също оказаха роля в случващото се, и макар те да бяха изпълнени със загриженост не само към Кел, но и към цялото кралство, този образ, който плени интереса ми, се оказа този на сина им – Рай. Забавен, умен, макар и невладеещ магия, той освен, че приемаше младият антари за свой роден брат, принцът бе готов на всичко за народа си и неготово щастие. 

„Четирите цвята на магията“ е едно обещаващо начало на една изпълнена с вълшебства история, криеща повече в себе си, отколкото човек може да предположи. Това е книга, струваща си всяка една минута, книга, която ще ни запознае с много нови герои, ще ни потопи в няколко различни свята и ще предизвика най-различни чувства у четящият, но е книга, която бързо те улавя в капана си и не те пуска до края, а единственото, което ти се иска след това е да узнаеш как продължава историята от тук нататък. Това е роман, който в тези близо 400 страници разгръща една нова и непозната идея с куп премеждия и много магия, но и остава след себе си въпроси, чиито отговори тепърва ще бъдат издавани.
„Някои крадат, за да останат живи, други крадат, за да се чувстват живи. Съвсем просто е.“

31 юли 2017 г.

Booktube-a-thon Wrap up || 2017

source
За втора поредна година взимам участие в Booktube-a-thon и макар през 2016 да постигнах добър резултат, изпълнявайки 5/7 категории, не очаквах да надмина това си постижение. За моя изненада, година по-късно, мога да заявя спокойно, че приключих четатона с дори още по-голям успех, завършвайки всички седем категории, макар и с леки промени откъм подбраните първоначално заглавия.

Макар и да изпълних всички условия от маратона дори няколко часа преди неговият край, то първият ден не започна особено продуктивно. Четивото, с което дадох старт на Booktube-a-thon-а бе „Медната ръкавица“ от Холи Блек и Касандра Клеър, избрано за категорията, изискваща прочит на книга за ден. Не бях напълно сигурно дали няма да съжалявам за избраната книга, понеже първата част от поредицата определено не е сред любимите ми четива, нито пък дори дали ще успея в рамките на ден да приключа романа и останах приятно изненада от това, че успях с прочита му, макар и да не започнах „Медната ръкавица“ в сутрешните часове. Приятно изненадана останах и от самият роман – определено не се нареди сред любимите ми заглавия, но ми допадна повече, отколкото очаквах. Продължавах да имам проблеми със стила на предаването на историята, което е и причината за по-ниска оценка, може би книгата би ми допаднала повече ако бях по-малка, освен това бавното навлизане отново в света на Магистериума също изигра своята роля, но въпреки това налице продължаваше да бъде и факта колко добър екип всъщност са Холи Блек и Касандра Клеър.
На следващият ден прочетох и „Този път, за да ме чуеш“ от Ралица Генчева, отговаряща на категорията за прочит на книга навън. Разбрах за самата авторка преди година и от тогава тази ѝ стихосбирка бе в списъка ми за прочит. Преди известно време се запознах и с другите ѝ две стихосбирки – „На едно сърце разстояние “ и „Има ли по-рано от сега?“. Някои от стиховете в „Този път, за да ме чуеш“ успяха да ме докоснат и с удоволствие бих ги препрочитала от време на време.
„Четирите цвята на магията“ от В.Е.Шуаб, която избрах за условието относно нашумяла книга,бе едно от най-добрите ми попадения не само за маратона, а като цяло за изминалите досега месеци от годината. Имах високи очаквания спрямо романа, надявах се, че след шумът, който предизвика няма да остана разочарована. Всъщност книгата предизвика неочаквани в мен чувства, потопи ме в една нова обстановка, част от която са четири отделни и съвсем различни, един от друг, свята. С оригиналната си идея, предадена по един приятен и лек начин, „Четирите цвята на магията“ надмина и без това високите ми представи, оставяйки ме с нетърпение да очаквам продължението. Пълно ревю може да откриете тук.
Заедно с предходното заглавие, голям шум сред българското книжно общество предизвика и издаването на „Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената“ от Бенджамин Алире Саенц – книга, която избрах за категорията относно четиво за герой, който е много различен от теб. Желанието да прочета този роман се засили още повече щом разбрах новината за издаването му и на нашият пазар и макар да не го започнах веднага след това – останах истински очарована от историята, както и от начина, по който автора я е предал. Подробно мнение за заглавието – тук.
Продължих в четатона с „Бронзовият ключ“ от Холи Блек и Касандра Клеър, която с времето замести „Веровещица“ от Сюзън Денард в категорията за книга с човек на корицата. Романа на Блек и Клеър е третата част от поредицата за „Магистериум“ и бе това, което очаквах от първите две книги. „Бронзовият ключ“ предизвика тези чувства, които очаквах в предшествениците ѝ, и освен това бе изпълнена с немалко напрежение, оставяйки ме далеч по-развълнувана за продължението.
Не съм голяма почитателка на Вероника Рот, но особен интерес в мен предизвика новият ѝ роман – „Смъртни белези“, който отговаря на условието за книга, купена заради корица. Макар и да навлязах малко по-трудно в света, то бързо привикнах към него, а заедно с това и дори го обикнах – нещо, което определено не очаквах. „Смъртни белези“ ме пренесе в един свят на тайни, интриги и конспирации, карайки ме с нетърпение да очаквам продължението, което обещава да бъде дори още по-епично от сега. Пълно ревю – тук.
Истината обаче е, че не очаквах да стигна до последната, седма, категория, която е относно прочит на седем книги. Поради тази причина не се бях замисляла особено върху това условие, а се спрях случайно на едно от заглавията, които имам желанието да отметна като прочетени. Така вместо „Търсенето на тигъра“ от Колийн Хоук обаче, се спрях на „Хари Потър и Прокълнатото дете“ от Дж. К. Роулинг, Джон Тифани и Джак Торн. Нямах високи очаквания, предвид отзивите за тази книжка, определено имаше няколко момента от нея, които наистина ме изненадаха – и то не особено приятно – но въпреки това ми възвърна онези спомени и чувствата, които изпитвах по времето, когато тепърва се докосвах до света на Хари.

В тази една седмица, в която хора от цял свят се посветиха на това, което обичат, аз се докоснах до светове, които са оставили или тепърва оставиха своя отпечатък в съзнанието ми. Това бе една седмица изпълнена с много приключения, магия и наслада, чувства, които бих изпитала дори и да не бях изпълнила повечето от условията. Дано всеки един от вас, избрал да се включи в Booktube-a-thon-а, е постигнал желаното и изпитал удоволствие от всяка прочетена книга.