15 октомври 2017 г.

„Може ли да се срещнем отново?“ от Алисън Морган

Резултат с изображение за може ли да се срещнем отновоПонякога един читател се нуждае от промяна и от нещо ненатоварващо и приятно, дори леко предвидимо. „Може ли да се срещнем отново?“ ни предоставя точно това, но гарантирано с голямо удоволствие. Това е роман, който макар и да не е много по-различен от останалите в жанра, печели вниманието на четящият заедно с приятният начин по който бива предадена историята на Бри Какстън, с множеството поуки, които тя вади от своето преживяване по пътя към издаването на своята собствената книга и с малките препятствия, които съпътстват тази ѝ дейност.
„Може ли да се срещнем отново?“ е роман, който освен че съдържа една лека и развлекателна история, е и роман, който ни учи на това какви могат да бъдат последиците от една лъжа. Но и ни показва, че невинаги всичко е толкова безнадеждно, каквото го виждаме ние; показва, че винаги има лъч надежда за едно по-добро бъдеще. Романът на Алисън Морган ме накара да се смея и усмихвам, откъсна ме от ежедневието ми и го направи една идея по-красиво. Защото в крайна сметка „Може ли да се срещнем отново?“ се оказа повече от това, което очаквах и ме остави изненадана.
Алисън Морган е от онези автори, които успяват да предадат по един красив начин вече познатата ни идея като нещо малко по различно, пречупено през тяхната гледна точка. Авторката ни въвежда в една приятна атмосфера, изпълнена с доза романтика и смях, което прави четенето на „Може ли да се срещнем отново?“ далеч по-забавно, а увлекателният стил на Морган, който се долавя дори и в превода, те принуждава да отгръщаш страница след страница, искайки още от историята на Бри.

Изненадана останах не само от това, колкото ми хареса романът, но и от самото изграждане на героите. Всеки един от тях притежаваше тези черти, които да го направят достатъчно реален до нас – читателите, което винаги ни позволява да опознаем персонажите по-добре и да се свържем повече с тях, дори и да се припознаем в някои. Пълнокръвни и с живот, изпълнен откъм проблеми, които могат да сполетят всеки един от нас в настоящето, героите на Морган ме накараха да премина през няколко различни етапа, но и да остана доволна от този факт.
Бри Какстън би докоснала всеки един читател малко или много, може би не с характера си, но поне с това, че всъщност е авторка на роман, имащ възможността да стане един от първите топ двадесет на Ню Йорк Таймс. Какстън ме спечели обаче не само с това. Бри освен, че бе показана в светлината на добра сватовница, тя бе представена и като млада жена, изпълнена с решимост и борбеност, готова на всичко за да постигне целите си, но и да помогне на тези, които обича. Болката, сполетяла я твърде рано, само е направила Бри по-силна и независима, постепенно превръщайки я в това, което е днес.
Никсън Вос е от онези мъже, които няма как да не приковат вниманието ти върху себе си. Макар и в началото той да бе показан като студен и суров, постепенно опознаваме и другата му, по-топла, страна, която просто не позволява да не го обикнеш.
Макар и двамата в първите няколко глави да бяха отдалечени един от друг, то това, през което се налага да преминат и Бри и Никсън, ги сближава. Любовната история е предадена по един изключително сладък, но не прекалено, начин, а отношенията им са развити постепенно, което позволява да проследим промяната в чувствата им по-отблизо. 
Шон бе един друг, важен за развитието на историята, герой. За сметка на Ник, той в началото бе въведен като изключително мил и влюбен в Бри, като постепенно Морган ни показва промяната в поведението му, породено от съмненията, които изпитва за връзката си с Какстън. Именно те и породеното от тях решение, са това, което променя живота на главната героиня и я принуждава да поеме по пътя, съпроводен от лъжи, но и далеч повече щастие, отколкото тя първоначално предполага, че ще получи.
Андрю, който обикнах мигновено, бе този герой от „Може ли да се срещнем отново?“, който винаги ме караше да се усмихвам. Служеше като глътка свеж въздух на фона на проблемите, с които на Бри се налагаше често да се справя, но освен това винаги бе насреща за нея и я подкрепяше в трудните ѝ моменти както би сторил един истински най-добър приятел, какъвто всъщност и бе той.
Това са само една малка част от героите, които срещаме; други такива, които имат и важна роля в развитието на действието са Джо, бабата на Бри, която е на път да изгуби дома си; Ранди – агентката на Какстън, която макар и да изглежда по-студена, крие своята топла душа както и Кандейси, която макар и да е само един репортер, успява да покаже на света Бри Какстън такава, каквато е в действителност – без маски и лъжи.

„Може ли да се срещнем отново?“ надмина очакванията ми, караше ме да се усмихвам, но най-важното – накара ме да се влюбя. Защото макар и идеята да не се открояваше достатъчно на фона на останалите подобни в жанра, романът успя да прикове вниманието ми и да го задържи до краят, който, макар и предвидим, ме направи искрено щастлива.
Книгата на Алисън Морган е подходяща за всеки, искащ да се откъсне от проблемите в ежедневието си, но най-вече е подходяща за тези, искащи да получат още малко любов в живота си. Морган е създала творба, която има да предложи по нещо на всеки един от нас, а единственото, което остава след затварянето на последната страница е, че далеч не съжалявам, че ѝ дадох шанс и че „Може ли да се срещнем отново?“ ме направи една идея по-щастлива отпреди.
„Осъзнавам, че ние двамата нямаме дълга история, нито споделено минало. Не ни свързва познатото удобство.
Тялото, умът, душата му – целият той – са нови и загадъчни. Непознати.
Ала това вече не ме плаши.
Вече не копнея за сигурността на познатото.
Не тъгувам за миналото.
Аз се отпускам, забравила всички задръжки, изгубена в целувката на Никсън.
Време е да сътворим нова история.“

1 октомври 2017 г.

5 причини да прочетете „Слънцето също е звезда“ от Никола Юн

Резултат с изображение за слънцето също е звезда
Никола Юн е един от авторите, които бързо ме спечелиха на своя страна още с дебютните си книги. Също както харесах безрезервно „Всичко, всичко“, то така и „Слънцето също е звезда“ бързо прикова вниманието ми от началото до самият край. Дебютният роман на Юн успя да предизвика бурни чувства в мен, а заедно с това се привързах и бързо към изградените герои. Това се случи и с вторият роман на авторката, който ми хареса не по-малко от предходният. „Слънцето също е звезда“ е роман, който предлага на читателя повече отколкото може той да предполага. А ето и моите топ пет причини, поради които си заслужава да отделите време за прочита на това заглавие.
5) Лекият начин по който е предадена историята.
Самото действие се случва в рамките на едни 24 часа, но това далеч не го прави да изглежда прибързано. Юн е успяла по един приятен и не натоварващ начин да предаде историята на Наташа и Дейниъл като същевременно тя да звучи максимално реалистична, а кратките глави пък спомагат за по-бързото прелистване на самият роман.
4) Добре изградените и различните един от друг герои.
Също както във „Всичко, всичко“, то така и в „Слънцето също е звезда“ Никола е изградила едни много интересни и открояващи се персонажи. Докато Наташа е реалистка, то Дейниъл е мечтател, като всеки един от тях има своите си проблеми – дали състоящи се в депортирането в непозната за теб вече страна или в съвсем различна посока като да следваш пътя, определен от родителите ти вместо този, по който желаеш ти самият да поемеш. Наташа и Дейниъл са представени като две пълни противоположности както откъм корените си, то така и откъм начина си на мислене. Не на празно е казано обаче, че противоположностите се привличат. А в романа на Юн имаме точно това – двама напълно различни герои, чиито съдби сблъскат ли се – всичко може да се промени.
3) Преплитане на повече от една история в романа.
Това е едно от нещата, за което не подозирах и което успя да ме изненада. Паралелно с историята на Наташа и Дейниъл, авторката развива и тази на родителите им, както и тази на адвокат Фицджералд и охранителката Айрийн. Благодарение на това успяваме да проследим случващото се в живота както на главните герои, то така и в този на останалите, които макар и непряко, изиграват своята роля в живота на Наташа и Дейниъл.
2) Засягат се теми, касаещи съвременното общество.
В последно време все по-често в романите се залага на въпроси, свързани със съвременния свят. Заедно с всичко останало, Никола Юн отново е засегнала в свой роман важни теми и проблеми, които е възможно да срещнем в нашият живот.  Проблеми свързани с това по кой път да поемеш - избраният от теб или някого другиго, както и темата свързана с дискриминацията, на която може би не ние самите, но останалите да стават обект.
1) Начинът на писане.
Никола Юн е един от онези автори, които само с няколко думи и вече са пленили ума, сърцето и вниманието на четящият.  Авторката описва точно, кратко и ясно случващото се в романа, но същевременно историята бива предадена по един магичен начин, а благодарение на това ти се иска да продължиш с прочита, като затваряйки последната страница осъзнаваш, че вече е настъпил краят, а единственото което ти остава след това е с усмивка да си припомняш за приключението на Наташа и Дейниъл.

14 септември 2017 г.

„Стъклен принц“ от Ерин Уот

Резултат с изображение за стъклен принцРевю на първа книга.
„Парцалена принцеса“ ни въведе плавно в света на Ела Харпър и семейство Роял, способни да унищожат всичко, стига да пожелаят. Двете авторки, известни под общия псевдоним Ерин Уот, преплетоха успешно съдбите на героите, които макар и израснали в различните касти на обществото, си приличат повече отколкото изглежда на пръв поглед. Първата книга от поредицата предизвика все смесени чувства у мен, но заедно с това успя да задържи вниманието ми за да продължа с прочита на останалите книги, макар и с не толкова високи очаквания спрямо тях. „Стъклен принц“ обаче се оказа далеч едно по-добро продължение от това, което очаквах; продължение, което не бе изпълнено с много обрати, но за сметка на това – напълно неочаквани; продължение, което е все така наситено от страст, любов и изнудвания, притежаващо все пак онзи лек начин на разказване, познат ни още от предшественицата на този роман. И докато „Парцалена принцеса“ тепърва ни въвеждаше в този свят, където парите определят какъв си, то „Стъклен принц“ ни дава отговори на някои въпроси, възникнали в следствие на прочита на първата книга. 
Бързото вникване в историята, както и лекият начин по който е предадена тя, позволява на читателят да прелети през страниците, но и да вникне в света на героите така, че да се отдалечи от собствените си проблеми за кратко.

Вторият роман от поредицата за семейство Роял продължава от онзи момент, в който приключи първият. Благодарение на това, получаваме възможността да проследим детайлно как изчезването на Ела се отразява не само върху отделните герои, но и върху взаимоотношенията между братята Роял и в колко важна част от живота им се е превърнало това седемнадесет годишно момиче. Друг фактор, който ни позволява да се доближим повече до един от главните герои е и това, че част от книгата е от негова гледна точка – по този начин се докосваме и до мислите му и вътрешната му болка, иначе невидима зад маската, която е способна да я скрие. Имаме глави и от гледната точка на Ела, което позволява на четящият да проследи как ѝ се отразява живота покрай момчетата, но най-вече какво става в мислите ѝ, след краят на първият роман.
В „Стъклен принц“ освен любовната история, продължава да присъства и драмата – важен елемент от тази поредица. За сметка на първата част, тук тя бе поднесена по един доста по незабележим начин, макар и да не беше по-малко от преди, а романът на Ерин Уот все така поглъща вниманието, карайки те да прелистваш страница след страница.

Героите са това, към което в „Парцалена принцеса“ изпитвах често смесени чувства. Един от тези образи, бе този на Ела Харпър. Тя бързо ме спечели с инстинкта си за оцеляване и упоритостта си, но често наивността ѝ след запознанството с Роял, както и замъгленото ѝ съзнание, ме изкарваха извън кожата ми. В продължението тя е наранена от постъпката на Рийд и готова на всичко за да не позволи това да се повтори. Тази доверчивост, която виждахме преди вече не съществува и въпреки разбитото си сърце обаче, Ела продължаваше да отстоява себе си и да не се интересува от мнението на околните относно миналото ѝ и това, което е правила в него.
Рийд Роял, преди представян в светлината на „лошото момче“, тук е готов на всичко за да поправи грешката си и да върне момичето си, каквото и да му коства това. Тук виждаме една по-ранима версия на Рийд, както и последствията от напусналата го Ела. Макар в „Парцалена принцеса“ миналото му да не е съвсем ясно – то това започва постепенно да се разкрива тук на читателя, позволявайки му да разбере какви са причините за част от действията му. Първоначално груб и дори жесток, в продължението на първата част започва да се долавя каква промяна изиграва Ела Харпър в живота на Рийд Роял и че зад тази му маска на безчувственост се крие една друга по-добра негова версия. Връзката между двамата главни герои, отначало изтощителна, вече далеч не е такава, а с всяка следваща страница се долавя все повече колко силни стават чувствата им един към друг.
Истън, този, който бързо се превърна в мой любимец, ми стана дори още по-симпатичен. Той бе този, който внасяше лъч светлина, вътрешно обаче изпълнен с болка с единственият му начин да се справя с нея, криещ се в, познатите за читатели, му пороци. Останалите от семейство Роял – по-големият син на семейството – Гидиън е един от най-загадъчните персонажи, като за близнаците Сойер и Себастиан също все още не е разкрито много, но въпреки това бързо може да спечелят сърцето на читателят.
source: tumblr
Валери, най-близката приятелка на Ела, ме спечели още от момента, в който застана до главната героиня без да я упреква заради миналото ѝ. Вал продължаваше да бъде все така великодушна, но и защитнически настроена към Ел, а силното приятелство, което се изгради между момичетата за краткият период от време, е едно от любимите ми неща в романите на Ерин Уот.
Брук, която срещахме по-рядко от „Парцалена принцеса“, продължаваше да играе все така важна роля в сюжета, макар и не пряко, а чрез действията си. Тя е един от онези образи, при които макар и да не харесваш, не изпитваш пълна антипатия.

„Стъклен принц“ е роман, който макар и в началото да върви бавно и не особено вълнуващо, би допаднал на онези, харесали „Парцалена принцеса“. И макар да получихме отговорите на някои въпроси, то с този край, обещаващ едно добро продължение, се повдигнаха още въпросителни, чиито отговори тепърва предстои да научим.
„... - лъжа аз. Толкова ме бива в това. Става ти като втора природа, когато криеш истината всеки час на всеки ден.“

6 септември 2017 г.

„Летни дни и летни нощи“ от Стефъни Пъркинс и колектив

Резултат с изображение за летни дни и летни нощиСтефъни Пъркинс е един от любимите ми автори и един от онези, към които бих посегнала ако ми се чете нещо леко и приятно. Тя бързо успя да привлече вниманието ми с трилогията си, а по-късно, когато разбрах за съществуването на тези два сборника под нейна редакция, обединяващи поотделно истории за летния и зимен сезон, веднага ми се искаше да проследя и различните разкази, които те съдържат. В „Летни дни и летни нощи“ се докосваме до 12 истории от все толкова автори – някои познати, а други не чак толкова, истории примесени с доза романтика, хумор и дори леки фентъзи елементи. Не всеки разказ е възможно да се хареса – в това се крие опасността относно сборниците, но има няколко истории, които е напълно възможно да те докоснат истински и да обикнеш без да подозираш.

1. „Глава, люспи, език, опашка“ от Лий Бардуго – 3/5
Лий Бардуго е от онези автори, до които искам да се докосна, но така и не го постигам. Въвеждащият ѝ разказ подсили желанието ми да прочета отделната ѝ трилогия, като самата история тук бе леко и интересно поднесена, поставяща едно добро начало, въпреки че очаквах малко повече и това повлия върху оценката ми, но за сметка на това нямаше как да игнорирам стилът на авторката, който бе един от онези, които се отличаваха в сборника. 

2. „Краят на любовта“ от Нина Лакор – 3.5/5
Нина Лакор бе един от първите непознати за мен автори, до които имах досег. Това бе разказ, който освен романтика, засягаше и важни теми от съвременното общество. И това бе една от причините да го харесам, като втората бе, че историята беше и LGBTQ+. „Краят на любовта“ може и да не се превърна в един от любимите ми разкази, но далеч е и от онези, които така и не ме докоснаха.

3. „Последната съпротива в „Синегор“ от Либа Брей – 4/5
Либа Брей е позната още и с двата си романа – „Кралици на красотата“ и „Ясновидците“, които все още не съм прочела, въпреки нестихващият ми интерес към второто заглавие. Ако до този момент обаче бях изпитвала някакво съмнение, макар и леко, относно „Ясновидците“, то определено след този разказ това не е така и се убедих, че трябва да дам шанс възможно най-скоро на книгата. „Последната съпротива в „Синегор“ е една история, която освен, че съдържа типичната за сборника романтика, успешно преплита образувалите се комични ситуации заедно с леките паранормални елементи.

4. „Нездрави условия“ от Франческа Лия Блок – 1/5
За първи път се докосвам до творчеството на Франческа Лия Блок и не останах особено очарована. Макар и да бях далеч от нагласата, че всеки един от разказите ще ми хареса, не очаквах, че може да остана толкова разочарована от някой от тях. Това, което ми хареса в „Нездрави условия“ бе единствено идеята, но не и начина, по който е представена тя.

5. „След деветдесет минути завийте на север“ от Стефъни Пъркинс – 4.5/5
Това бе един от първите разкази, до които нямах търпение да стигна. Творчеството на Пъркинс винаги може да ме отнесе в една приятна и ненатоварваща атмосфера, като това се случи и тук. Любовта на героите далеч не бе възникнала спонтанно, а самият разказ освен изключително сладък, бе успял да се превърне и в реалистичен, което винаги е в полза на читателя, позволяваща му да се докосне още повече до персонажите.

6. „Сувенири“ от Тим Федерле – 1.5/5
Знаех едно нещо за тази история – и това бе, че не проследяваме началото на една връзка, а нейният край. В началото ми бе допаднало това, но в последствие се оказа, че това бе вторият разказ, който не успя да предизвика нищо у мен и към който останах безразлична.

7. „Инерция“ от Вероника Рот – 4.5/5
Започнах разказа настроена положително и с високи очаквания. Когато преди два месеца прочетох „Смъртни белези“ останах приятно изненадата от Рот и се надявах, че историята ѝ в сборника няма да ме разочарова. „Инерция“ освен, че ми допадна, то той оправда и очакванията ми, а Вероника Рот за втори пореден път ме заинтригува и може би ако разказът бъде превърнат в цялостен роман – то бих го прочела с удоволствие.

8. „Любовта е последното прибежище“ от Джон Сковрон – 4.4/5
След този разказ ми се иска да прочета още нещо от самият му автор, защото определено тази история е една от тези, които ми харесаха. Колкото и сладка да бе, това не я превръщаше в натрапчива и всъщност бе представена по един доста приятен и ненатоварващ начин. Изпълнена откъм хумор и любов, тя успя да ми хареса повече от очакваното.

9. „Късмет и довиждане“ от Бранди Колбърт – 3.5/5
Човек би предположил, че става ли дума за романтика – всички сериозни теми не биха били включени в разказите. Този на Колбърт обаче засяга както любовната история на героите, то така и миналото, свързано със загубата на близък за тях човек. „Късмет и довиждане" успя да привлече вниманието ми със своите герои и това, което те са преживели, в следствие превърнало ги в това, което виждаме през цялото време. 

10. „Чисто нова атракция“ от Касандра Клеър – 3/5
Касандра Клеър е един от любимите ми автори, благодарение на който попаднах в света на книгите. Историите, които тя създава, колкото и познати да ни се струват, винаги успяват да разкрият нещо ново пред нас – читателите. Макар „Чисто нова атракция“ да не ми допадна колкото очакваното, той не ме и разочарова. В разказът на Клеър откриваме онези познати елементи, характерни за стилът ѝ и световете, които е изградила, което позволява на читателите на романите ѝ да се докоснат до творчеството ѝ, очаквайки поредният ѝ роман.

11. „Хиляда начина, по които всичко може да се обърка“ от Дженифър Е. Смит – 4.4/5
Дженифър Е. Смит е един от познатите ми автори в този сборник, благодарение на романа ѝ „Теория за любовта от пръв поглед“, който прочетох преди две години. Този разказ, също както и книгата ѝ, успя да привлече вниманието ми, положителна роля изигра и лекият начин, по който е поднесена идеята. „Хиляда начина, по които всичко може да се обърка“ бе една от тези истории в сборника, които успяха бързо да си проправят път към сърцето ми и да предизвикат все положителни емоции.

12. „Картата на мъничките съвършени неща“ от Лев Гросман- 2/5
Очаквах краят на „Летни дни и летни нощи“ да приключи с един също толкова добър разказ, с какъвто и започна. Истината е, че харесах „Картата на мъничките съвършени неща“, но не толкова, колкото се надявах. Идеята обаче, поднесена ни от Гросман, бе пълна откъм потенциал и също както при разказа на Вероника Рот – бих прочела романа, ако историята бъде разгърната в такъв.

„Летни дни и летни нощи“ ни представя живота на различните герои по различен начин, всеки един от тях имащ проблеми, с които му се налага да се справя. Но освен това ни показва в различна светлина и любовта, понякога носеща ни щастие, а понякога и болка. Сборника под редакцията на Стефани Пъркинс е подходящ за онези, които желаят да усетят онази сладост и щастие, които „Летни дни и летни нощи“ съдържа и за онези от вас, които се нуждаят от доза романтика.

29 август 2017 г.

„Империя на бури“ от Сара Дж. Маас

Резултат с изображение за империя на бури
Ревю на първавторатрета, четвърта  книга.
Като част от книжното общество попадам на няколко типа книги – такива, които успяват да погълнат вниманието ми, но не изцяло; както и на такива, които дълго време след техния прочит, все още се улавям, че мисля по тях. Поредицата „Стъкленият трон“ е една от малкото, които спадат към втората категория. Сара Дж. Маас не само ни въвежда в един увлекателно изграден свят, тя ни предоставя възможността да преминем през куп приключения заедно с героите, но заедно с това и да се страхуваме за живота им. „Империя на бури“ е една от онези книги, които заедно със своите щастливи мигове, носят и много болка. Между страници обаче се долавя и нещо друго, нещо, което с всяка следваща книга от поредицата става все по-забележимо, а именно лъч надежда. Надеждата за един по-добър свят от сега.

За първи път се запознах с творчеството на авторката преди две години, когато още със започването на първата книга от поредицата, бързо се привързах както към света, то така и към героите на Маас. От тогава любовта ми към поредицата не е стихнала и за миг, а „Империя на бури“ е поредната част, разказваща ни за живота на Елин и нейната свита, която държа вниманието ми погълнато до последната страница, оставяйки ме да искам още веднага след нейният прочит.
Гарантира ни се едно повече от добро продължение на „Кралица на сенките“, което надмина и без това високите ми очаквания, и отново ни потапя в свят на приключения, опасности, магия и приятелство, свят, в който нищо вече не е безопасно. Това е една от онези книги, които са способни да държат четящият в примката си дори и след своя край, но същевременно е и от онези, които бързо могат да разбият сърцето ни. Както предшествениците на „Империя на бури“, то така и този роман е изпълнен откъм епични битки и нестихващо действие, както и откъм непредвидими обрати.
„Империя на бури“ е това, за което първите няколко книги ни подготвят. И докато в „Стъкления трон“ тепърва навлизахме в света и се запознавахме с героите, то тук още по-ясно се забелязва промяната, настъпила във всеки един от образите. 
През тези пет книги имаше неочаквани обрати, голяма част от които помогнаха на героите да бъдат това, което ги видяхме в краят на „Империя на бури“. За цели четири книги човек би казал, че героите вече са достигнали пълният си потенциал, Това обаче не важи относно тази поредица, защото определено има какво още да видим от тези обичани герои.
Израстване обаче има не само откъм персонажите, но и откъм стилът на Сара. Той продължава да бъде все така увлекателен, но заедно с това се задълбочава повече отпреди в самата история, като с това наяве излизат дългоочаквани отговори, които може да се окажат не това, което очакваме.

Една от най-ярко отразяващите се промени настъпи в Елин още дори в предходната книга, където тя тепърва беше представена като кралица и законна наследница на Терасен. Тук тя изцяло бе се превърнала в кралицата, за която преди беше едва догатнато. Смела, борбена и саможертвена са едва една малка част от качествата, които Елин притежава. На пръв поглед коравосърдечна, тя би се пожертвала в името на приятелите си, народа си. И неведнъж ставаме свидетели на това. Кралицата на Терасен загуби много, но откри и приятелство и любов в лицето на околните.
Принц Роуан е един и от най-любимите ми герои в тази поредица, който още с появата си в „Огнената наследница“ прикова интереса ми. С тъмното си минало и суровото си държание към околните, ми се искаше с всяка страница да разбера по още нещо за него. Постепенно той се откри към хората, в последствие станали му приятели и семейство, а нестихващата му любов и подкрепа към Елин само подсилиха и без това топлите чувства, които изпитвах към него.
Връзката между него и кралицата му ми се стори дори още по-силна в тази част, а това бе едно от нещата, които четях с удоволствие. Защото макар и в началото да не бях сигурна относно това дали искам да бъдат заедно, сега те са една от любимите ми двойки в романите от поредицата на Маас.
Манон бе един друг образ, който предизвика любопитството в мен. Когато тепърва се запознавахме с нея не смятах, че ще се превърне в един от героите, чиито глави очаквам с желание. Книга по-късно, тя се оказа един от най-интересните за мен персонажи, за които четях с интерес и един от героите, за които исках да разбера още повече. На пръв поглед жестока, Манон далеч не ни показва само безчувственото си отношение и въпреки това тя си остава готова на всичко за да защити Тринадесетте си, без значение от последствията.
Друг персонаж, който претърпя развитие бе Дориан. Събитията, сполетели го в „Кралица на сенките“ оказаха своя тласък към това да се превърне в този, който е в „Империя на бури“. Далеч по-смел и все по-малко уязвим, той вече не изпитваше онзи страх към магията, течаща в него. Постепенно започна да я приема като част от себе си и с това помагаше не само на себе си, но и на приятелите си в онези моменти, когато опасността бе вкопчила нокти в тях.
Голяма доза вълнение в очакването на романа се оказаха и отношенията между крочанката и Дориан, за които нямах търпение да прочета. Още с първата си среща те приковаха вниманието ми, карайки ме да искам все повече моменти помежду им.
source: pinterest
Лизандра – един не по-малко вълнуващ герой от останалите. Дарбата ѝ ми се стори интересна още от момента, в който разбрахме каква е, а трудното ѝ минало ме накара да изпитам гордост от това в която се е превърнала, въпреки причинената ѝ болка, гордост, че въпреки всичко е намерила сили да се изправи на крака.
Едион продължава да бъде все така загрижен за Елин и приятелите си и да има доверие на своята кралица. Именно годините, прекарани на бойното поле са успели да го направят мъжа, който е днес, но той също както останалите има проблеми, засягащи живота му, които трябва да изясни веднъж завинаги.
Това е една от многото двойки, за които искам да прочета в романа на Сара. Силната любов помежду им се долавя във всеки един техен общ момент, като преди да се съберат обаче, и двамата имат демони, с които им се налага да се справят.
Заедно с тях, важна част в романа заемат и други две лица, който бързо обикнах не толкова поотделно, колкото заедно, като едно цяло. Елида е поредната жертва в случващото се, но определено няма да е и последната. Задача ѝ да открие Селена и Елин, първоначално за нея две напълно различни жени, бе съпътствана от трудности, които въпреки проявената ѝ сила, на два пъти щяха да отнемат живота ѝ. Това, което ми хареса в нея бе, че макар проблемното ѝ минало да я преследваше, Елида не се отказваше и бе готова да се бори до сетният си дъх.
Този, който я съпътваше през по-голямата част от нейната задача бе Лоркан – елфът, който предизвика голяма доза проблеми в предшественицата на „Империя на бури“. Той бе един от образите, който претърпя промяна в тези 760 страници и този, който помагаше на Елида както да постигне целите си, то така и този, който често ѝ помагаше в бедите, в които двамата изпадаха заедно.
„Империя на бури“ не е от онези книги, които се подхващат като леко четиво. Макар и историята да бъде предадена по един не натоварващ начин, светът, който Сара Дж. Маас е изградила заслужава да му се наслаждаваме бавно. Това е един свят на война, кръвопролития, загуби и болка, но и на откраднати целувки и мигове на щастие. Това е продължението на една поредица, която ни запознава с много и различни герои, но и продължение, което си заслужава всяка една от отделените му секунди.
„Светът ще бъде спасен и съграден наново именно от мечтателите.”

12 август 2017 г.

„Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената“ от Бенджамин Алире Саенц

„Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената“ разказва история, която е обичана от много от читателите. С новината за издаването ѝ и на български, книгата предизвика голям шум сред книжното общество у нас, което по-късно, заедно с позитивните мнения, ме подтикна да се докосна до изграденият от Бенджамин Алире Саенц, свят. Нещо, за което никак не съжалявам.
Книгата ни представя историята на Ари и Данте, две момчета, които на пръв поглед са различни, но поели по пътя към себеоткриването. Една история за израстването, приятелството и любовта, история, която показва, че открояването от останалите не е по-малко лошо. Авторът успява да включи важни теми засягащи съвременното общество, но въпреки този факт, успява и да предаде случващото се на героите по един лек и приятен начин, въвлича читателят в света на Ари и Данте така, че ние самите да се почувстваме като част от него, а красивият начин по който бива разказано случващото само все повече и повече поглъща вниманието на четящият, каращо го да отгръща страница след страница.

„Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената“ ни връща назад във времето, преди близо 30 години, и ни показва един малко по-различен свят, където общоприетото е по-различно от това в наши дни. Това е роман, който крие в себе си далеч повече от това, което един човек може да предположи, съдейки по анотацията му; нещо, което може да откриеш измежду страниците на романа само ако си склонен да му дадеш шанс.
Макар и да не са засегнати фентъзи елементи, то в романът на Саенц се долавят частички магия, струящи от всяка страница. Освен една изключително действителна история, разказана по не натоварващ начин, ние ставаме свидетели на едно силно и дълготрайно приятелство, струящата любов на двете момчета едно към друго, но и на силната родителска обич. Колкото и отдавна да ни се струва този период обаче, 1987 година е все така близка, а заедно с това и историята на двете момчета, която бива съпътствана от предразсъдъци, съществуващи все така и днес. Бенджамин Алире Саенц преплита всичко това и изгражда няколко напълно реалистични образа, позволявайки на всеки читател да се преоткрие в някого – дали вече открил своя път или някой, който тепърва му предстои да го стори.

Героите в книгата са представени като двама нормални тинейджъра с типичните за тях проблеми - това е едно от нещата, които обичам. Те не са идеализирани, дори напротив, а така шансът да се докоснем до тях, е още по-голям. Аристотел е мексиканец, който е измъчван от тайните за миналото на семейството си. Но също така той е умен и грижовен, смел и готов на всичко за близките си. От друга страна имаме и Данте – момчето, което обича да рисува и чете поезия; това момче, което бързо би те накарало да се усмихнеш и да погледнеш по един различен начин на света. Момче, което би помогнала на всеки, стига да можеше. Добрината, която Данте притежаваше като герой ме накара бързо да се привържа към него. Двамата, на пръв поглед противоположности, се оказват това, от което другият се нуждае и се допълват по начин, по който те и не предполагат. Постепенно виждаме как Ари и Данте откриват своят път и израстват – превръщат се в това, което са.
Важна част в романа на автора изиграха и родителите на двете момчета – нещо, което също ми допадна, предвид факта, че семействата на героите рядко взимат участие в книгите. Както тези на Арисотел, то така и тези на Данте, бяха показани като подкрепящи, готови на всичко за синовете си и тяхното щастие, без значение как би изглеждало това отстрани. Колкото и различни обаче са двете момчета, то толкова различни са и самите семейни обстановки, в които те са израснали – и да, двамата са били обичани, но докато семейство Кинтана нямат тайни помежду си, то това не важи за семейството на Аристотел, където тайните играят ключова роля дори и в израстването на главният герой от семейство Мендоса.
source
Действието не едно от най-бързо развиващите се, но е от онези книги, които бързо успяват да уловят читателят в клопката си и да поддържат интереса му до самият край. Това е роман, който ни кара да се замислим над миналото, но и над настоящето. Роман, който ще предизвика купища от емоции като гняв, тъга, щастие и дори сълзи, но е и роман, след чийто край ще останете удовлетворени, искащи още и още. „Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената“ не е от онези четива, където сме погълнати от свят на приключения и загадки. Тук става дума за живота такъв, какъвто всички го познаваме, живот, често изпълнен с трудности, но и щастливи мигове, откриеш ли правилните хора. Бенджамин Алире Саенц е създал една история, способна да докосне всеки читател, отделил от времето си за нея. Това е историята на Аристотел и Данте, поели по пътя да опознаят себе си, историята за всеки един от нас, който се нуждае от това. 
„Сигурно е страхотно да си въздухът. Можех да бъда едновременно нещо и нищо. Необходим и в същото време невидим. Всички щяха да се нуждаят от мен и никой нямаше да ме вижда.”